Независимостта на централните банки може да не устои на коронавируса

От гледна точка на политиката това няма да е просто повече от същото - защото този път се разчита изцяло на публичните разходи. Тъй като краткосрочните лихвени проценти вече са на практика отново нулеви, стандартната монетарна политика не може да осигури нова макроикономическа подкрепа. Количественото облекчаване може да продължи, но има ограничена възможност изкупуването на облигации да сработи по предвидения канал на по-ниските дългосрочни лихви, тъй като те също вече са много ниски. Един от уроците, научени след 2008 г., е, че количественото облекчаване има намаляваща възвръщаемост.

Така че големият въпрос е доколко публичните заеми могат да се разширят преди кредиторите да се уплашат от бързото и потенциално неопределено издаване на допълнителен публичен дълг. Тясно свързан с това е друг въпрос: докога централните банки могат да настояват, че количественото им облекчаване е временно средство, че покупките им на облигации ще бъдат своевременно оттеглени и че данъкоплатците следователно рано или късно ще трябва да обслужват дълговете на правителството?

Алтернативата на поддържането на това становище - да се твърди, с други думи, че паричната политика все още се различава от фискалната - би била централните банки просто да започнат директно да финансират необходимите публични разходи. Благодарение на пандемията евентуалното прибягване до пряко парично финансиране, което напълно обединява паричната и фискалната политика, е възможно и може би дори вероятно.

То може да се направи по различни начини, включващи много по-малко драматизъм, отколкото предполага терминът „хеликоптерни пари“. Най-простото от счетоводна гледна точка би било да се обяви, че някои от облигациите, придобити от централната банка, оттук нататък ще бъдат нелихвоносни и неизплатими. Монетарната експанзия, осигурена от закупуването на облигации, тогава би била постоянна и бъдещите данъци няма да е необходимо да се увеличават, за да покрият разходите на държавата за обслужване на дълга.

Един от рисковете при този подход за фискална и парична експанзия, излишно е да се казва, е инфлацията. Но нека приемем, че опасността може да бъде избегната чрез разумно ограничаване на мащаба на всяка подобна експанзия. Другият риск, независимо от мащаба, е, че този подход изисква такова тясно сътрудничество между правителство и централна банка, че разграничението между двете ще бъде заличено заедно с част от публичния дълг.

Или централната банка ще стане изцяло пасивна, като финансира размер на държавния дълг, който правителството смята за необходим; или най-малкото става партньор на правителството в проектирането на размера на необходимата парично-фискална интервенция. В първия случай тя вече няма да има думата в монетарната политика; във втория, не може да се очаква да остане над политическата крамола.

И в двата случая независимостта на централната банка приключва и ще започне нова пост-пандемична ера на централно банкиране.