Табу ли е промяната на граници?

Потенциални анексисти по цял свят биха били насърчени. Ако приемането на анексията се разпространи, то би довело до кръвопролития и разселване на народи. Както предупреди бившият премиер на Швеция Карл Билд: „Границите на Европа са начертани с кръв и промяната им също ще изисква кръв“.

Това, което е вярно за Европа, важи с още по-голяма сила за Азия. В Япония премиерът Шиндзо Абе постави претенциите спрямо изгубени в полза на Русия острови след Втората световна война като централен фокус, въпреки че той бе пределно ясен, че това трябва да стане чрез преговори. За разлика от това китайското правителство винаги е настоявало на правото си да прекрати фактическата независимост на Тайван с военни средства.

Трябва да е ясно, че хората по света, независимо дали руснаци, китайци, унгарци или израелци, са свободни да почитат своите теории за границите на държавата си. Границите са се измествали през цялата история и винаги ще има групи, които по етнически или религиозни причини смятат, че са попаднали в грешната страна.

Най-добрият начин за справяне с подобни дилеми са стабилните споразумения относно правата на малцинствата или уреждането на двойното гражданство. В същината си обаче не е нелегитимно да се иска промяна на границите. Ключовият момент е, че всяка такава промяна трябва да се извърши чрез договаряне.

Произходът на съвременното табу срещу анексията се крие в 30-те години, когато беше позволено навлизането на Адолф Хитлер в Рейнланд, последвано от анексирането на Австрия и разчленяването на Чехословакия. Поколения от следвоенни политици научиха урок: липсата на противопоставяне на поглъщанията е много опасно и в крайна сметка води до война.

Случаите на промяна на международни граници през последните години почти винаги са свързани с възникаването на нова държава след успешна борба за независимост, често след период на потисничество. Да се позволи обаче на нова нация като Източен Тимор или Южен Судан да се освободи, обикновено чрез договорен и международно признат референдум за независимост, е много различно от това да се позволи на съществуваща държава да завземе насилствено част от територията на съсед.

Табуто върху анексията се прилагаше строго през последните десетилетия на 20 век. По тази причина Великобритания влезе във война с Аржентина за Фолкландските острови през 1982 г., а САЩ съставиха международна коалиция през 1991 г., за да изтласкат Ирак след нахлуването му в Кувейт.

Годината на първата война в Ирак беше и годината на разпадането на Съветския съюз, което доведе до създаването на 15 суверенни държави. За чест на Русия разпускането на СССР през 1991 г. беше извършено до голяма степен мирно и с международно споразумение. Решението на Москва да анексира Крим 23 години по-късно представлява връщане към едностранната агресия. Това трябва да остане изолиран пример, а не предвестник на нова ера.