Може ли светът да си позволи толкова мащабни фискални и монетарни стимули?

Фискалните и монетарните стимули, обявени от водещите световни икономики през последния месец, са глобално институционално събитие без прецедент в мирно време, пише Гавин Дейвис за Financial Times.

Увеличението на фискалните разходи и заемите в САЩ само тази година ще достигне над 10 на сто от брутния вътрешен продукт, повече от покачването на федералния дефицит през 2008 и 2009 г. Въпреки че това вероятно не е толкова голямо, колкото финансовите стимули, приложени от Китай след финансовия срив преди 12 години, при повечето големи икономики съотношението на държавния дълг към БВП може да нарасне с 10-20 процентни пункта.

Въздействието на инжекциите от централните банки ще бъде също толкова огромно. Например Федералният резерв на САЩ може да финансира част от фискалните стимули в страната чрез закупуване на държавни ценни книжа (ДЦК). Освен това балансът му ще нарасне заради покупките на ипотечни облигации и пакети от частни заеми. Няма да е изненадващо, ако балансът на Федералния резерв се увеличи с 2-3 трлн. долара през тази година, от 4,2 трлн. в края на 2019 г.

Това е подобно на кумулативния прираст през цялото десетилетие след финансовата криза. Онези, които твърдяха, че централните банки ще бъдат без значение при справянето с тази криза, не могат да грешат повече.

Много инвеститори обаче - а скришом и някои регулатори - се чудят дали тази степен на стимулиране от страна на САЩ и повечето други големи икономики е „оправдана“ и дали тя няма да доведе до криза с държавния дълг и последващ ръст на инфлацията.

Ако отговорът на някой от тези въпроси е „да“, пазарите могат да загубят доверие във способността на властите да се справят със задаващата се рецесия. Последствията за цените на активите биха били ужасяващи.

За щастие това е малко вероятно.

Фискалният стимул може да бъде финансиран по три основни начина. Правителството може да продаде почти неограничени количества краткосрочни ДЦК. Обикновено това е първият източник в случай на неочакван скок на бюджетния дефицит.

Веднага след това Министерството на финансите може да увеличи продажбите на дългосрочни дългови емисии. Наред с това централната банка може също да увеличи покупките си на държавен дълг, като на практика „монетизира“ дефицита, докато балансът й се увеличи.

Вероятно е, предвид настоящите икономически условия, тази част от нарастването на публичния дълг да се отрази в балансите на централните банки за много дълго време. Дори и да не бъдат дефинирани официално като „хеликоптерни пари“ - определенията едва ли имат значение в днешната извънредна здравна ситуация - тези действия вероятно биха предотвратили незабавното повишаване на дългосрочните лихви. Това би станало, особено ако водещите централни банки последват Японската централна банка, която офциално въведе контрол над кривата на доходността.

Добрата новина е, че тази комбинация от фискални и монетарни стимули вероятно ще има по-голям „мултиплициращ“ ефект върху икономическата активност, отколкото ако беше позволено на дългосрочните лихвени проценти да се повишат. Освен това лихвените проценти по дългосрочния дълг остават доста под вероятния ръст на номиналния брутен вътрешен продукт.

В резултат на това е малко вероятно държавният дълг да нарасне неконтролируемо, дори ако централната банка продаде един ден дълга обратно на публиката, като по този начин в крайна сметка повиши доходността на държавните облигациите и увеличи разходите за финансиране на дълга.

Лошата новина е, че тази форма на финансиране може да бъде опасна, ако инфлацията започне да нараства. По време на финансовата криза открихме, че увеличението на парите на централните банки не причинява автоматично това. Но днес съществува сложна комбинация от ефекти на търсенето и предлагането, които заедно могат да доведат до повишаване на инфлацията.

Например, ако предлагането продължава да бъде ограничено, докато потребителите същевременно получават големи държавни трансфери, съвкупното търсене може да се увеличи инфлационно. В този случай би било важно фискалните инжекции да бъдат премахнати или бързо контрирани.

За щастие световната икономика има три фактора на своя страна. Първо, тази криза идва в момент, когато очакванията за инфлацията са добре закрепени на нивото на, или под, инфлационните цели на централните банки.

Второ, по-ниските цени на петрола и без това помагат за задържане на инфлацията. Тези два фактора позволяват повече свобода за временно инфлационно въздействие от стимулите - ако такова се появи, което във всеки случай изглежда невероятно.

И трето, мащабният коронавирусен стимул няма да е необходимо да остане толкова, колкото този след финансовата криза.

Засега по-критичната задача е да се предотврати глобална депресия.