Всички банки са равни, но някои повече

"Това са моите принципи и ако не ви харесват... е, имам и други". Шегата на Граучо Маркс е на почти век, но и днес е съвсем актуална - и спокойно би могла да се отнася за Европейската комисия и банковите надзори в някои западноевропейски страни. Няколко скандални спасявания на банки с пари на данъкоплатците в последните месеци накараха мнозина наблюдатели да запитат гласно дали правилата важат в еднаква степен за всички. И дали от предпазните антикризисни мерки, предприети от ЕС през 2012-2013, изобщо има някакъв смисъл, щом в тях зеят толкова внушителни врати към заобиколни маршрути.

Събитията около няколко италиански и германски банки са особено любопитни от българска гледна точка. От една страна, ЕЦБ и Еврокомисията демонстрираха доста строгост при проверката на българския финансов сектор по пътя на страната към чакалнята на еврозоната. От друга, един от главните аргументи на привържениците на еврото у нас е, че преминаването на банковата система под общоевропейски надзор ще повиши стабилността и сигурността й.

Няколкото мащабни спасявания на банки в ЕС напоследък обаче хвърлят сянка и върху двете. Строгостта на Брюксел и Франкфурт явно не се проявява в една и съща степен към "новите" членки от изток и към "старите" от запад. А европейският надзор далеч не изглежда като онази неумолима преграда пред лошите практики, за каквато го смятат някои.

Най-показателен бе случаят с 3.6-те милиарда евро спасителен пакет за германската държавна Nord LB. Пакетът е финансиран преди всичко от данъкоплатците - независимо, че по-рано имаше предложение за банката от частни инвеститори, отхвърлено от собствениците й. Еврокомисията се произнесе, че в случая не става дума за държавна помощ. "Установихме, че държавата инвестира при същите условия, които и частен инвеститор би приел, тоест в унисон с европейските правила за държавната помощ", обяви комисарят по конкуренцията Маргрете Вестагер, като уточни, че решението е взето в "тясно сътрудничество" с Европейската централна банка и надзорните й органи. Ако наистина е имало частен инвеститор, който би приел същите условия, той със сигурност не се показа, язвително отбеляза Bloomberg. "Просто в регулациите има твърде много вратички за националните власти... Някои страни могат да ги използват и да им се размине. Други не могат", отбеляза в коментара си и The Financial Times. "Комисията трябва да обясни защо тази операция съответства на пазарните принципи", настоя Никола Верон, съоснователят на влиятелния брюкселски институт Breugel.

NORDDEUTSCHE LANDESBANK, или накратко NordLB, e eдна от прословутите германски местни банки, които се контролират от правителствата на отделните провинции. В този случай - от тези на Долна Саксония и на Саксония-Анхалт, държащи 65% от капитала (остатъкът е в ръцете на общински спестовни каси от региона). Подобно на останалите "ландесбанки", и тя се оказа с доста токсични нива на кредити към изпадналата в криза корабна индустрия. Регулаторът установи, че капиталът от първи ред е паднал до 6.5%, при изисквани минимални 10.6%. Капиталовият недостиг надхвърля 3.5 милиарда евро.

Пред The Financial Times известният финансист Герхард Шик нарече решението "напълно непонятно", водещо до "изгарянето на милиарди обществени средства", и добави, че вероятно зад него се крие "някакъв политически пазарлък".

Защо това решение предизвика толкова спорове? Първо, защото то на практика зачерква целия напредък на ЕС в областта на банковия надзор в последните години. След финансовата криза страните-членки най-после успяха да се споразумеят, че когато банките закъсат, загубите ще бъдат поемани първо от техните собственици, и чак накрая ще се стига до спасяване с пари на данъкоплатците. Особено яростно настояваха за това именно германците, големите радетели на "затягането на коланите" и главните критици на щедрото държавно финансиране за затруднени банки в Южна Европа.

Още тогава трябваше да ни стане ясно, че провалилите се кредитни институции и техните инвеститори ще манипулират системата, за да избегнат тези регулации, отбеляза Джефри Майрън в бюлетина на Cato Institute. "Банковите провали означават, че някой ще загуби пари; защо политиците да налагат тези загуби на инвеститорите и бизнеса, щом могат да ги прехвърлят към бъдещите поколения данъкоплатци чрез нови заеми?". Според Майрън, който е професор в Харвард, е чиста фантазия да се вярва, че намесата на правителствата може да направи банковия сектор сигурен и безопасен - "затова правителствата трябва да спрат да се опитват. Така само окуражават поемането на по-големи рискове и в крайна сметка водят до още повече нестабилност".

Европейските правителства обаче видимо нямат намерение "да спрат да се опитват". Именно склонността им да плащат с държавни пари за грешните решения на банкови мениджъри и инвеститори разтърси толкова сериозно еврото през последната криза. Затова и след дълги спорове през декември 2013 най-сетне бяха приети новите правила, според които облигационерите и кредиторите първи ще допринасят за попълване на капитала, преди да се прибегва към обществени средства. След гласуването на промените тогавашният eврокомисар за вътрешния пазар Мишел Барние гръмко обяви, че "Данъкоплатците вече не са на първата линия, когато се плаща за грешките на банките".

Сега обаче комисията не направи никакъв опит да наложи това правило на NordLB. Както впрочем и на останалите закъсали европейски банки (виж карето). Това само "затвърждава впечатлението за двойни стандарти в еврозоната", коментира The Financial Times. "Германците се оплакват, че нерешените банкови проблеми в Италия задържат напредъка към банковия съюз и интеграцията в еврозоната. Но в действителност в германския банков гардероб има също толкова скелети", смята изданието. Bloomberg цитира испанския евродепутат от групата на либералите Луис Гарикано, според когото "Това бе може би последният пирон в ковчега на регулаторната ни рамка". Но може би най-доброто обобщение бе на The Wall Street Journal: последните събития са само продължение "на стария навик на Европа да инжектира обществени средства във финансовата система като първо средство, често опазвайки живи "зомби банките" и удължавайки болезненото прочистване на сектора".

Спасените банки

Banca Popolare di Bari - 900 млн. евро

Лошите кредити при тази банка от южна Италия стигнаха такива нива, че правителството реши да създаде специална банка за развитие, да инвестира в нея 900 млн. евро и да я остави да преструктурира BPB.

Banca Carige - 3 млрд. евро

Още една италианска банка, базирана в Генуа. След рекорден ръст на лошите кредити, съчетан с конфликти във висшия й мениджмънт, Banca Carige бе поставена под прякото управление на ЕЦБ в началото на миналата година. Италианското правителство осигури капиталови гаранции за около 3 милиарда евро.  
 
Caixa Geral de Depositos - 3.9 млрд. евро

Португалските власти рекапитализираха държавната банка чрез същата вратичка, каквато германските използваха за Nord LB - обявиха, че намесата им е била "на пазарен принцип".

Banca Monte dei Paschi di Siena - 5.4 млрд. евро

За да спаси най-старата съществуваща банка в света, италианското правителство използва една вратичка в правилата, позволяваща държавна помощ, за да се избегне "сериозно сътресение" в икономиката. Големите облигационери не загубиха нищо.

Cyprus Cooperative Bank - 6.1 млрд. евро

През 2018 кипърското правителство рекапитализира държавната банка с 3.5 млрд. евро - над една десета от Брутния вътрешен продукт на страната, и осигури още 2.6 млрд. евро гаранции. Този път причината Еврокомисията да допусне явна държавна помощ бе, че развитието на случая започнало, преди новите правила да влязат в сила. Cyprus Cooperative Bank не бива да се бърка с българската Централна кооперативна банка, която има клон в Кипър.

Norddeutsche LB - 7.9 млрд. евро

Eврокомисията одобри  капиталови инжекции за 2.8 милиарда  евро и още близо 5 милиарда  евро под формата на държавни  гаранции.  
 
Veneto Banca и Banca Popolare di Vicenza - 16.8 млрд. евро

След редица неуспешни опити да се намери решение, през юни 2017 ЕЦБ прехвърли банките под опеката на Единния съвет за преструктуриране (SRB). Съветът обаче прецени, че двете кредитни институции не са чак толкова важни, че да се занимава с тях, и върна топката към италианските власти. Те на свой ред отпуснаха почти 17 млрд. евро, за да спасят банките и да позволят поглъщането им от Intesa Sanpaolo. Акционерите и по-малките кредитори претърпяха загуби, каквито са изискванията на ЕС, но после правителството ги обезщети (с одобрението на Еврокомисията).