Правителствата трябва отново да заобичат вземането назаем

Глобалното забавяне не улеснява макроикономическата политика. Докато гълъбите настояват, че отслабващият растеж изисква повече мускулна подкрепа за съвкупното търсене, ястребите основателно посочват структурните източници на забавянето, пише Financial Times в редакционен коментар.

Миналата седмица донесе още лоши новини за световната индустриална рецесия, която задържа глобалния растеж. В САЩ, Великобритания, еврозоната и Япония промишлеността е под нивото, на което беше преди една-две години. Мрачните последни данни за производството в Германия показват, че най-лошото там далеч не е свършило.

Просто стимулирането на съвкупното търсене не се заема с дългосрочните структурни предизвикателства пред промишлеността, които включват враждебна търговска политика и тласък към въглеродно неутрални икономики. Това не означава, че то е излишно: стимулирането на търсенето може поне да ограничи щетите за пряко засегнатите сектори и да предотврати преливането на слабостта към услугите, които съставляват много по-голям дял от брутния вътрешен продукт. Но дългосрочният отговор на предизвикателствата, свързани със зеления преход, като например преминаване от двигатели с вътрешно горене към електрически превозни средства, както и отговорът на всякакви постоянни търговски смущения, трябва да включва политики за изглаждане на структурните трансформации.

Затова комбинацията от фискални и монетарни инструменти има значение толкова, колкото и цялостната политика. В повечето икономики този баланс е силно наклонен към паричната страна, с неблагоприятни последици. От икономическа гледна точка свръх хлабавата парична политика наду цените на активите и може би забавя растежа на производителността, като поддържа живи нежизнеспособни бизнеси. В политическо отношение тя постави централните банки под огромен натиск от банковите лобита, идеолози на твърдите пари - и в еврозоната, от онези в страните кредитори, които смятат, че ниските лихви са начин да спасят тайно разточителните правителства.

В интерес на истината централните банки не трябва да бъдат обвинявани за разхлабената парична политика. Доколкото правителствата не са склонни на фискална експанзия, централните банкери са задължени по закон да компенсират недостига в подкрепата за търсенето. От демократично избраните политици зависи, и така трябва да бъде, да управляват фискално-монетарния микс чрез определяне на бюджетния баланс.

Би било разумно те да наклонят рязко този микс към фискалната страна. Ниските лихви се оказа, че допринасят повече за потреблението, отколкото за търсенето на структурно трансформиращи инвестиции. Междувременно правителствената пестеливост ограничи неимоверно бюджетите за публични инвестиции. По-големите бюджетни дефицити трябва да бъдат приветствани, ако финансират разходите за приспособяване на икономиките в бъдеще.

Има знаци, че това се случва бавно. Японското правителство обяви неочаквано голям стимул за следващата година. Това отчасти е оправдано от мотиви, специфични за Япония - компенсиране на увеличения данък върху потреблението, който е нисък в сравнение с повечето богати икономики. Пакетът от мерки позволява да се реформира данъчната структура без излишен удар върху краткосрочния растеж.

Въпреки това степента на мерките изпраща смел сигнал към други страни. В среда на трайно ниски лихви - които Япония познава по-дълго от всяка друга държава - ограниченията върху държавните бюджети са по-хлабави, отколкото обикновено се смята. Безпокойството не касае прекаленото харчене, а това да се харчат добре парите - промяна в мисленето на политиците, белязана от финансовата криза.

Има признаци, че това се случва. Холандия се стреми да увеличи инвестициите. Дори Германия поставя под съмнение своята догма за балансиран бюджет. Това е добре. Когато правителствата могат да вземат заеми безплатно, има малко причини да не се инвестира до дупка. Колкото по-рано финансовите министри започнат да ценят тази ситуация, толкова по-добре.