НАТО не е в мозъчна смърт, но боледува

НАТО е в мозъчна смърт. Това каза френският президент Еманюел Макрон наскоро в интервю, пише Уолтър Ръсел Мийд за Wall Street Journal. 

Той е донякъде прав. Едно поколение след краха на комунизма западният съюз, който спечели Студената война, се носи объркан по течението. Трансатлантическата пропаст е по-широка от всякога, а пукнатините между ориентираната към Brexit Британия, голистката Франция и все по-мощната Германия изглежда се задълбочават и нарастват от година на година.

Описанието на Макрон за настоящото положение на Европа е брутално откровено. След като САЩ губят интерес към НАТО (промяна, която според Макрон предхожда администрацията на Тръмп), Европа вече не може да разчита на американската защита толкова, колкото преди. Засилването на конкуренцията между САЩ и Китай оставя Европа сама. Нито Китай, нито САЩ изглеждат особено заинтересовани от това, което Европа иска или мисли.

Макрон смята, че Европа е почти безпомощна пред съперничещи сили като Русия и Турция. Продължаващият неуспех на Стария континент да създаде своя Силициева долина означава, че той рискува да загуби контрол над собственото си бъдеще. Зависима от американските или китайските технологични гиганти, Европа няма да може да гарантира сигурността на своите данни или комуникации. Междувременно, дори когато твърдото придържане към остарелите идеи за фискална икономия ограничава растежа на икономиките в еврозоната, ЕС акцентира прекалено върху пазарната страна на европейския проект и отделя твърде малко внимание на концепцията за „общност“.

Ако диагнозата на Макрон за неволите на Европа е мрачна, неговите лекарства са традиционно френски. Още от времето на Шарл дьо Гол френските президенти твърдят, че Европа трябва да намали зависимостта си от НАТО, да постави развитието на европейските социални системи и индустриалните шампиони пред „прекомерното“ придържане към пазарната идеология, да даде предимство на задълбочаването на европейската интеграция за сметка на разширяването на съюза и да преобразува паянтовата, често неефективна управленска структура на ЕС в гладка и ефективна държавна машина, на която Луи XIV или Наполеон биха се възхищавали. Германия винаги се е съпротивлявала на тези идеи, но Макрон се надява, че шокът от антиевропейското, непредвидимо президентство на Тръмп ще накара Берлин най-накрая да подкрепи френския план за силна Европа.

Това изглежда не се случва. Усещането, че САЩ вече не са отговорната сила, на която Германия разчиташе в продължение на 70 години, разтърси до основата германската политика. Но дори шокът от Тръмп изглежда не е достатъчен, за да тласне германската върхушка да възприеме европейската визия на Франция. В реч пред университета на Бундесвера в Мюнхен, определената за наследник на канцлера Ангела Меркел министърка на отбраната Анегрет Крамп-Каренбауер (известна като AKK) даде да се разбере, че дори при тези нови и предизвикателни обстоятелства Германия остава ангажирана с НАТО и трансатлантическите отношения.

Това е отчасти така, защото много германски политици смятат, че администрацията на Тръмп няма последната дума за американската външна политика. Освен това всеки знак, че Германия подкрепя европейскo отдалечаване от НАТО, би предизвикал криза за Полша и балтийските държави. Франция може да е готова да игнорира безпокойството им в интерес на голямата европейска стратегия, но както по исторически, така и по практически причини Германия не може да се отнася толкова сурово с източните си съседи.

AKK представи по-скоро еволюционен, отколкото революционен възглед за германската външна политика. Промяната ще бъде постепенна, но реална. Разходите за отбрана ще се увеличат, но ще достигнат целта на НАТО от 2% от БВП едва през 2031 г. Германия трябва да осъзнае по-дълбоко своите стратегически интереси, заяви тя. Страната дори може да се наложи да използва по-често военна сила в чужбина и да участва в дейности по сигурността чак в индо-тихоокеанския басейн.

Истинският проблем на Европа не е, че французите или германците са в мозъчна смърт, а че не са на едно мнение за основната форма на ЕС, за неговата отбранителна политика и външнополитически приоритети. Тези разногласия не правят невъзможен напредъка по важни въпроси на ЕС, но правят процеса на реформиране на съюза болезнено бавен и ограничават това, което може да се направи. Нещата се усложняват, тъй като управляващите политически партии в двете страни трябва все по-често да парират популистки партии, които внасят много различни идеи във външнополитическия дебат.

От американска страна дебатът също е объркан. Двупартийната външнополитическа върхушка остава ангажирана с НАТО и европейската отбрана, но не е ясно колко силно кандидатът за президент и на двете партии през 2020 г. ще поддържа този консенсус. Какви роли ще играят НАТО и Европа в стратегията на САЩ на фона на нарастващата загриженост сред американския политически спектър относно Китай?

Докато президентът Макрон в известна степен се безпокои за съюз, който винаги е бил проблем за Франция, той е прав, че статуквото е поставено пред изпитание. Онези, които вярват във важността на Запада, не могат да приемат неговия интегритет за даденост. За да оцелее, трансатлантическият алианс трябва да се адаптира към бързо променящия се свят.