Защо прекъсна световният марш към либералната демокрация и свободните пазари?

Две големи земетресения оформиха днешния глобален ред. Първото през 1989 г. изглежда обещаваше неудържим марш към либералната демокрация и свободните пазари. Възможността беше пропиляна от тези, които се опияниха от нейния явен триумф. След това втората вълна сеизмични шокове тласна света обратно към национализма и протекционизма, пише Филип Стивънс за Financial Times.

Теорията за края на историята след падането на Берлинската стена преди 30 години винаги е била, да кажем, неисторична. Нямаше нищо неизбежно във възхода на политическия плурализъм и пазарната икономика. Потъването на Югославия във враждуващи национализми трябваше да бъде достатъчно предупреждение срещу надменността.

И все пак. Мирното разпадане на Съветския съюз, радостното прегръщане от бившите комунистически държави на парламентарните системи и нарастващият просперитет в Китай и други развиващи се икономики даде разумна причина за оптимизъм, че светът е поел по нов курс.

ООН се събуди от парализата на Студената война. Воденото от САЩ отстраняване на иракските сили от Кувейт си осигури подкрепата на глобална коалиция. Европейската интеграция приличаше много на прототип за износ. Доктрината на ООН за „отговорността за защита“ подчерта колективното осъждане на етническото прочистване и геноцида. Така че, макар дестинацията да не беше сигурна, посоката на пътуване безспорно бе към демокрацията. 

Годишното проучване за правата и свободите на базирания във Вашингтон аналитичен център Freedom House определя 2007 г. като връх, след който настъпва отстъпление. Китай и Русия прегърнаха все по-смело авторитаризма. Арабската пролет се превърна в зима. Нации като Турция, Унгария и Полша бавно се насочват към нелиберализъм.

Нарастващият популизъм и антиимигрантските настроения в богатите западни демокрации, се отбелязва в доклада на Freedom House за 2018 г., идват в помощ на лидери, които „набързо виждат сметката на основните граждански и политически свободи“. Сред тях, се добавя, е и президентът на САЩ Доналд Тръмп, който изразява „чувство на възхищение и дори лично приятелство към някои от най-отвратителните диктатори в света“.

Може да се намерят половин дузина правдоподобни обяснения за това какво се обърка. Плъзгането на Русия към икономическа анархия отвори вратата за лидер, обещаващ да възстанови реда и националната гордост. Китай никога нямаше да забрави своя "век на унижение" и да се включи в глобален ред, ръководен от САЩ.

От гледна точка на приятелите на САЩ Pax Americana би бил международен мирен пакт, съблюдаван от благ хегемон. Събитията от 11 септември 2001 г. обаче накараха Вашингтон да отхвърли правилата в полза на едностранната военна намеса. През 1990 г. президентът на САЩ Джордж Буш-старши се беше постарал да събере широка подкрепа за войната срещу Ирак на Садам Хюсеин. Синът му Джордж Буш-младши просто заяви, че другите „или са с нас или са срещу нас“. Демокрацията е опетнена, когато нейните застъпници я доставят от борда на бомбардировач B-52.

От своя страна ЕС пренебрегна ролята, която националната идентичност изигра при въставането на Източна Европа срещу властта на Москва. Нациите, които едва наскоро бяха възвърнали своя суверенитет, бе малко вероятно да споделят постмодерния ентусиазъм на съществуващите членове за единно вземане на решения. В Близкия изток фокусът на Запада върху изборите пропусна необходимостта от институции и конвенции, които са в основата на либералната демокрация. Изборите сами по себе си никога нямаше да трансформират Либия.

По един или друг начин всички тези неща затъмниха блясъка на превъзходството, спечелено от Запада след победата му в Студената война. Нито едно от тях не е с големи последици, ако се измерва спрямо събитието, което разби претенциите и амбициите на световния ред след Студената война.

Глобалната финансова криза от 2008 г. и последвалата рецесия нанесоха мощен икономически удар на богатите демокрации, като освен това разрушиха илюзиите, вложени в либералната демокрация и глобализацията. Целият свят трябваше да види, че Западът сгреши, и то в мащаб, невиждан от Голямата депресия през 30-те години на 20 век.

Въпреки всички ползи, произтичащи от глобализацията - и нарастващото богатство на стотици милиони в Китай, Индия и на други места, което свидетелства за тях - привързаността към свободните пазари, залегнала в така наречения Вашингтонски консенсус, беше катастрофална грешка. Оказа се, че финансовият капитализъм по своята същност е нестабилен. И след като беше дестабилизиран, той се срути като къща от карти. Изведнъж държавният капитализъм, предпочитан от автократите, престана да изглежда анахроничен.

Истинските щети обаче бяха нанесени у дома. Възходът на популистите - Тръмп в САЩ, привържениците на Brexit във Великобритания, безброй националистически партии другаде - оголи фундаменталното разделение. Ползите от глобализацията бяха пожънати на запад от малцина. Социалният договор, който досега поддържаше обществената вяра в политиката и пазара, беше нарушен. Елитите станаха по-богати за сметка на мнозинството.

Тези популисти предлагат изкупителни жертви вместо решения. Никой обаче не трябва да таи илюзии относно авторитарните алтернативи. Светът не се е втурнал да имитира Москва, Будапеща и Анкара. Макар че презират демокрацията, тираните и демагозите се чувстват принудени да претендират, че я спазват. Има обаче един очевиден урок. Ако искат да върнат авторитета си в чужбина, западните лидери първо трябва да възстановят доверието у дома.