Дипломацията обвърза стратегията с практическото усещане за реалностите. Германците, на изток и на запад, бяха дали тласък за обединението и можеха да предизвикат криза, ако преговорите бяха забуксували. Американците и западногерманците използваха този натиск, за да принудят другите страни да се изправят пред решения, които предпочитаха да избягват.
Спомням си, че посетих Николайкирхе в Потсдам през декември 1989 г., малко след падането на Стената, за да се срещна със смели лютерански лидери, които я бяха превърнали в безопасно пространство за политически несъгласните. Обсъждайки своите надежди, пасторите привеждаха мъгляви идеи за Третия път (между комунизма и капитализма). Попитахме за техните паства. Духовниците отговориха: „О, те искат това, което виждат по западногерманската телевизия!” Отговорът беше показателен. Обединението щеше да бъде поглъщане от страна на Запада, а не сливане между равни.
Дипломацията също изискваше проницателно избиране на точния момент. През август 1990 г. нахлуването на Ирак в Кувейт представи ново предизвикателство. През декември съветският външен министър Едуард Шеварднадзе, ключов партньор, вече го нямаше. На следващата година Съветският съюз се разпадна. Дипломацията от 1989-90 г. изискваше бързи действия, но не и необмислени ходове. Този опит рязко контрастира с импулсивните действия на сегашния американски президент Доналд Тръмп и аматьорските му сделки, които са лишени от план, процес и исторически познания. Той хули съюзниците си и третира сходните демокрации пренебрежително. Изоставянето на кюрдите в Северна Сирия предупреждава света за неговата ненадеждност.
Дипломатите, които се занимават с проблеми като Северна Корея и Иран, също биха могли да се възползват от прегледа на историческия опит. Тясното фокусиране върху ядрените оръжия и санкциите ще доведе до безизходица или неустойчиви споразумения. Вместо това преговорите трябва да касаят допълнителни въпроси, както САЩ направиха през 1989 г. Армиите, изграждането на доверие, икономическите перспективи и правата на човека трябва да се разглеждат в регионален контекст, включвайки други заинтересовани сили.
Докато Буш и Бейкър се стремяха да приключат мирно студената война, те продължиха да гледат в бъдещето. Те очакваха, че Германия - поради големината, икономическия капацитет и географията - ще играе решаваща роля в бъдещето на Европа. САЩ искаха основа за бъдещо партньорство с обединена Германия в рамките на НАТО и ЕС. Тридесет години по-късно Вашингтон би постъпил глупаво, ако пренебрегне нарастващата пропаст и отчуждение между САЩ от една страна и Германия и ЕС от друга.
На свой ред германците и другите европейци се нуждаят от подновено чувство за сближаване и стратегическа цел, за да бъдат нещо повече от придатък към Евразия, оформена от Китай и Русия.
преди 4 години Хехе... Тази статия прилича на дъвка, която двегодишно дете лакомо е захапало, но не са му е харесали вкуса и усещането и е изплюло - огромен, съдбоносно-сериозен и многопланов исторически момент от световно значение, чиято фактология се е оказал не по интелектуалните и професионални възможности на желаещите да го подъвчат и те само са го олигавили и изплюли на тротоара... :lol: отговор Сигнализирай за неуместен коментар