Фискалните правила в ЕС се нуждаят от основен ремонт

В края на миналия месец бе разкрито, че новата Европейска комисия планира да преразгледа фискалните правила на ЕС. Еврозоната остро се нуждае от по-добра фискална политика, затова трябва да се приветства новият поглед. Oще е твърде рано обаче. Почти всички ревизии на правилата, заложени в Договора от Маастрихт през 1992 г., изглежда са създали повече проблеми, отколкото са решили. Така че нека още не се радваме Това, което е необходимо, не е ревизия, а основен ремонт, пише за Financial Times Изабел Матеос Лаго от компанията за управление на активи BlackRock, която е бивш служител на МВФ. 

През 1992 г. средното съотношение на дълга към брутния вътрешен продукт в еврозоната бе малко над 60%, а 10-годишните германски ДЦК имаха доходност от 7,8%. Днес средният дълг в еврозоната е повече от 80% от БВП, а доходността на 10-годишните германски държавни облигации е много под нулата. Без да се вглеждаме повече, тези числа ни казват две неща. Първо, правилата изобщо не са били ефективни за ограничаване на коефициента на дълга под 60%, както се предвиждаше. Всъщност четирите основни правила бяха нарушени от мнозинството членки на еврозоната през по-голямата част от времето от 1999 г. насам. Второ, притежателите на активи по света са толкова гладни за сигурните държавни книжа, че сега се готови да плащат, за да ги притежават.

Само тези две причини са достатъчен аргумент за сериозна промяна. Но има още. Доказано е, че фискалните правила обикновено водят до политики, които усилват експанзиите и задълбочават рецесиите. И капиталовите разходи сега са много по-ниски, отколкото преди 2007 г. Тъй като правилата станаха по-сложни и по-неясни през годините, те също подхранваха евроскептичните настроения както в „пестеливите“, така и в „разточителните“ държави. Европейската комисия беше обвинена и от двете страни в злоупотреба с дискреционни правомощия при прилагането им.

На последно място, след десетилетие разчитане почти изцяло паричната политика да подкрепи икономиката, еврозоната има централна банка, силно ограничена в способността си да направи повече, дори когато икономиката се забавя.

При това положение еврозоната се нуждае от функционираща фискална политика повече от всякога. Изглежда, че пътят към по-нататъшна фискална интеграция е препречен от непреодолими политически препятствия. Това прави националните фискални политики по същество единствената възможност. Оттук идва и неотложността от наличието на правила, които да им позволят да изиграят своята роля.

И така, какво трябва да се направи? Предложени бяха много ценни технически подобрения. Но това, което е необходимо днес, е преди всичко опростяване и тройна промяна във философията, залегнала в основата на правилата.

Първо, трябва да се премине от произволни тавани за дълга и дефицита към по-широка концепция за дългосрочна устойчивост на дълга, която отчита настоящото и вероятно бъдещото свръх ниско ниво на лихвите и качеството на разходите. Например, няма нито една членка на еврозоната, която да не се нуждае от значително увеличение на капиталовите разходи в подкрепа на енергийния преход, с който ЕС се ангажира. Непредприемането на това увеличение ще е провал на теста за качество на разходите.

Второ, фокусът трябва да обхваща както европейското, така и националното ниво. Тогава когато като цяло еврозоната се нуждае от по-разхлабена фискална позиция, а паричната политика е силно ограничена, трябва да се очаква тези членове, които имат повече пространство за стимулиране, да го предприемат.

Трето, ние се нуждаем изоставяне на санкциите, които се оказаха безплодни и вредни. Откъде тогава би дошла дисциплината? От пазарите - и за да работи това, е крайно необходима постоянната прозрачност, като цяло на същата основа като днес в рамките на системата на Европейския семестър за координиране на политиките. Това трябва да е допълнено от автоматично съобразяване с механизмите за споделяне на риска в еврозоната, когато са постигнати целите на високо ниво.

Растежът в ЕС и апетитът за по-нататъшна интеграция ще се възползват много повече от подобна фискална рамка, отколкото от сляпо придържане към универсалните цифрови цели, налагани без политическа легитимност. И в крайна сметка това е всичко, което трябва да има значение.