Защо германците на изток и на запад гласуват, мислят и се чувстват различно?

Този загнездил се страх, твърди тя, бе активиран по-специално от кризата с бежанците през 2015-16 г., когато повече от 1 милион мюсюлмани от страни като Сирия и Ирак пристигнаха в Германия. „Хората ми казваха: Вие и вашите бежанци! Първо трябва да интегрирате нас!“, казва Кьопинг. Тя постоянно се сблъсква с обвинението, че същата държава, която остави източногерманците сами да се оправят по време на срива след 1990 г., пилее средства в подкрепа на бежанците. „Така видяха те нещата: за бежанците има пари, но не и за нас.”

Матиас Хьон, член на парламента от Die Linke и говорител на партията по въпросите на Източна Германия, посочва още един източник на неудовлетвореност: внезапното оттегляне на държавата и обществените служби в регион, където те се грижеха за всичко. „Това, което прави положението толкова трудно е, че процесът на трансформация след 1990 г. съвпадна с демонтажа на държавата. Училища бяха затворени, влакови линии бяха спрени. Днес болницата е далеч, както и политиците”, казва той. „Това даде на хората усещането, че те не могат да очакват много от държавата и че са оставени сами.“

През по-голямата част от близкото минало това чувство на изоставяне бе подхванато и усилено преди всичко от партията на Хьон. Днес същите настроения тласкат все повече и повече избиратели в Източна Германия в обятията на AfD. Въпреки че повечето от лидерите й идват от запад, тя успява да се представи като автентичен глас на изтока, обещавайки да завърши източногерманската революция от 1989 г. като свали стария либерален ред на федералната република.

Тази позиция поражда някои ярки противоречия: AfD прави чести сравнения между тоталитарния характер на ГДР и днешна Германия, която обича да представя като диктатура на политическата коректност. В същото време партията разчита на силната носталгия по миналото, което някои избиратели на AfD помнят като по-подредено, по-равно и по-хомогенно от хаотичното настояще.

„В ГДР всички бяха еднакви. Държахме се заедно”, казва Франк Шрьотер, привърженик на AfD, присъствал на скорошен изборен митинг в Бранденбург. „Някои неща се подобриха след обединението, но много от нас осъзнаха, че не всичко, което блести, е злато.“

Заимствайки термин от клиничната психология, Рихтер твърди, че Източна Германия страда от колективен пристъп на „озлобленческо разстройство“ - забавен отговор на шоковете и униженията, претърпени в годините след обединението, когато невъзможните надежди бяха смазани от икономическата криза.

„Всяко човешко същество трябва да разполага с някои дадености, например, че работата му струва нещо, че обещанията се спазват и че има поне някаква степен на справедливост в живота“, казва той. „Когато тези основни допускания са разбити и няма начин да се противопоставите, тогава се получава този синдром, който от своя страна може да доведе до агресия или депресия."

До неотдавна повечето западногерманци не изпитваха голяма нужда да разберат - камо ли да адресират - безпокойството и гнева, измъчващи изтока. Обединението се разглеждаше като историческо събитие, успешно затворена глава. Всъщност някои смятат, че това отношението преобладава и днес. „Хората в Западна Германия не разбират проблемите на Източна Германия“, казва Кьопинг. „Когато питате хората на запад какво се е променило за тях след обединението, те отговарят: нищо. Когато питате хора на изток, те казват: всичко. “

Други обаче смятат, че невежеството и липсата на интерес най-сетне започват да се променят. Успехът на AfD накара западняците да гледат на изтока със страх и раздразнение, но също така и с подновено чувство на любопитство и загриженост. Това може да е повод за оптимизъм, тъй като германците и от двете страни поглеждат назад. „Западът изключително дълго смяташе, че проблемите на Източна Германия са само нейни“, казва Рихтер. „Сега Западът осъзна: проблемите на изтока са проблеми на цяла Германия.“