Късно е за борба с глобалното затопляне, време е за адаптация

Малко неща би трябвало да ви правят толкова оптимисти - или пък песимисти - колкото възходът на възобновяемата енергия, пише за Financial Times Сам Ери, анализатор в швейцарската банка UBS.

Оптимизмът идва от факта, че Великобритания, Германия и Испания поставят рекорди за нива на използване на вятърна и слънчева енергия, както и отчитат рекордно ниски стойности на употреба на въглища. Дори САЩ вече могат да генерират повече енергия от възобновяеми енергийни източници, отколкото от въглища, а наскоро проектът „Океански вятър“ в Ню Джърси стана най-голямата досега офшорна вятърни централа, създадена от американската държава.

Песимизмът идва от факта, че всичко това може да не е достатъчно. Според нашите проучвания в UBS, за да се избегне опасното ниво на глобално затопляне, светът ще трябва да договоря проекти с размера на „Океанския вятър” във всеки божи ден от следващите 30 години. Или по друг начин казано, трябва веднага да утроим изграждането на вятърни и слънчеви централи и да поддържаме този нов темп на растеж в продължение на десетилетия.

Неприятната истина е, че не сме на път да направим това. Нито пък сме близо до незабавно техническо решение на много други предизвикателства пред енергийния преход, с които трябва да се справим преди да можем да създадем 100% чиста енергийна система.

Разбира се, тази реалност не ни пречи да си разказваме приказки. Първата е, че енергийната ефективност ще реши проблема. Фактите показват точно обратното: в продължение на 50 години след петролната криза през 70-те години на миналия век се наблюдава повишаване на енергийната ефективност в почти всички сфери на живота, но в същото време търсенето на енергия и въглеродните емисии се утроиха. Както викторианският икономист У.С.Джевънс е разбрал още през 1865 г., колкото по-ефективни сме в използването на изкопаемите горива, толкова по-ценни стават те за нас и толкова повече от тях ще консумираме.

Втората приказка е вид божествена намеса, която обикновено се поставя в последния акт на пиесата. От различни места чуваме, че улавянето на въглерод, или ядреният синтез, или геоинженерството биха могли да изиграят тази роля. Предложенията включват изпращане на огледала в космоса, за да отклоняват топлината, или заравяне на вулканични скали в земята, за да поглъщат въглеродния диоксид. Тези концепции някой ден могат да имат потенциал, но малко са жизнеспособни днес, а с държавен дълг вече на нива, подобни на периода непосредствено след Втората световна война, виждаме малка надежда за публична програма за инвестиции, която да ускори нещата.

Така остава иронията: най-реалистичният път за смекчаване на глобалното затопляне е да се разгърнат съществуващите технологии за възобновяема енергия при максимален мащаб и минимални разходи, въпреки че светът най-вероятно вече е твърде закъснял и твърде задлъжнял, за да свърши работата навреме.

От това неохотно правим две противоположни заключения: първото е, че е напълно възможно да се намираме на ръба на 20- или 30-годишен устойчив бичи пазар в енергията от възобновяеми източници, обещаващ фундаментално преструктуриране на нашата енергийна индустрия и може би дори сходен по социално значение с въвеждането на чистата вода и канализацията през 19-ти век или мобилните телефони и интернет в края на 20-ти век.

Но второто заключение е, че най-вероятно няма да успеем да достигнем „нетни нулеви“ вредни емисии до 2050 г. Следователно човечеството може да постигне в продължение на сто години това, което е отнело 10 000 или 20 000 години - увеличение на средните температури с 2, 3, 4 градуса по Целзий или повече.

Това означава, че закъснялата стратегия за превенция няма да бъде достатъчна. Сега трябва сериозно да начертаем план за адаптиране. Не трябва само да се питаме как можем да се пренасочим към повече източници на чиста, възобновяема енергия, но също и как можем да живеем с последиците от изкопаемите горива, които все още не сме готови да изключим.

Накратко, започнахме твърде късно с инвестициите, които можеха да предотвратят глобалното затопляне, така че сега трябва да направим тези, които биха ни позволили да живеем с него.