Национализмът е необходим на САЩ, но не е достатъчен

Насладата, с която Доналд Тръмп наблюдаваше самолетите и танковете по време на парада за 4 юли, показа идеята, която доминира вътрешната и външната политика на администрацията му – национализмът, който той се надява да преоформи както американската политика, така и международния ред, пише Уолтър Ръсел Мийд за Wall Street Journal.

У дома Тръмп разчита на силата на национализма, за да изолира и маргинализира опонентите си. Във време, в което някои леви политици смятат, че е по-важно да се порицаят провалите на Америка, отколкото да се приветстват постиженията й, Тръмп се опитва да се увие в националния флаг, който повечето американци почитат.

През ноември 2020 г. ще разберем дали тази стратегия ще се отплати пред урните. Ще отнеме повече време да се оценят резултатите от открито националистическата външна политика. Враждебността на администрацията на Тръмп към такива международни организации като ЕС, СТО и НАТО – и очевидният ѝ цинизъм спрямо международното право и демокрацията – поразиха и огорчиха много отколешни американски съюзници. Това струва скъпо. Трансатлантическият алианс, който бе в основата на американската политика в продължение на 70 години, видимо и бързо отслабва.

За много от критиците на Тръмп външната политика „Америка над всичко” отразява демагогски популизъм и некомпетентност. Реалността е по-сложна. С промяната на фокуса към индо-тихоокеанския регион, за да се компенсира възходът на Китай, глобалистките и космополитни идеи, които направляваха външната политика след края на Студената война, могат да създадат толкова проблеми, колкото и да решат.

Кампанията на Америка да направи света подобен на ЕС няма да ѝ спечели съюзници в индо-тихоокеанския регион. Последните събития в Хонконг ярко показаха, че много хора в региона са дълбоко привързани към демократичните ценности, но управниците на Мианмар, Тайланд и Виетнам са по-заинтересовани от регионалния баланс, отколкото от идеологическото съревнование с еднопартийния Китай. Дори демокрации като Южна Корея, Индия и Япония са по-малко заинтересовани от изграждането на международни институции в европейски стил и от разпространяването на демократичните ценности в Азия, отколкото от запазване на независимостта си, на фона на регионалните амбиции на Китай.

Прегръщането на национализма се нрави на мнозина в администрацията на Тръмп, като начин да се комбинират едностранните инстинкти на президента с последователните принципи, които подкрепят различните съюзи, които САЩ трябва да изградят в Азия. Идеята, че хората по света са разделени на нации и че легитимността на правителствата им произтича от правото им на самоопределение, бе една от движещите сили в постколониалните държави по време на Студената война и остава мощен източник на политическа мобилизация днес. Вместо да се опитва допълнително да овластява наднационалните институции и да отслабва националния суверенитет, администрацията на Тръмп поощрява уклона към национални настроения, когато това съответства на интересите на САЩ.

Част от промяната е неизбежна. Шеметните години след края на Студената война, когато американската външна политика се състоеше предимно в налагане на западните институции и ценности сред еднополюсния свят, са отминали поне засега. Но национализмът, макар и мощен инструмент на държавничеството, не може да служи като база за съгласуван световен ред.

Приложението на националистическите принципи в реалния свят води до толкова много дилеми, колкото и приложението на всяка друга универсална идея на неравния терен на световната политика. Нация ли са кюрдите? Уйгурите, тамилите? Народите Игбо и Хмонг? Кой решава и как външна политика, базирана на национализма, се справя с неизбежния конфликт, който следва.

Както европейците откриха през XIX век, национализмът може да бъде както неустоим като политическа сила, така и гибелен в международната политика. Борбите за национално самоопределение сред поробените народи от Австро-Унгарската, Руската и Османската империи донесоха свобода и в много случаи демокрация на милиони. Те обаче потопиха региона, и в крайна сметка света, в ужасни конфликти, които все още ни измъчват.

Защитниците на национализма са прави, че ненационалните субекти – било то международни институции като ЕС и ООН, или постколониални правителства, опитващи се да управляват големи етнически и лингвистично разнообразни общности – често са твърде слаби да управляват ефективно. Голямото мнозинство от страните обаче се състои от многообразни национални групи и не може да влезе в традиционното определение за национална държава без дълъг и вероятно насилствен процес на разпадане на съществуващите образувания.

Визията на постнационалния свят за края на историята се нуждае от приспособяване в ерата на геополитическо съревнование в индо-тихоокеанския регион. Само национализмът обаче не може да бъде основата за глобалните стабилност и просперитет. Работата по осъвременяване на американския подход към света, за да посрещне той новите предизвикателства, далеч не е изпълнена.