Време ли е централните банки да изоставят целта за 2% инфлация годишно?

Централните банки по света гравитират около експанзионистичната парична политика. В преследване на 2% инфлация годишно основните централни банки изглеждат склонни да изхабят своите монетарни амуниции във време, когато икономическото производство е на или над потенциалното ниво.

За съжаление няма достатъчно доказателства, че по-ниските лихви генерират по-силен реален растеж или пък по-висока инфлация, пише за в. Financial Times Скот Матър, главен инвестиционен директор за САЩ в Pimco и член на инвестиционния комитет на компанията за управление на активи.

В някои страни преследването на 2% инфлация има потенциала да ограничи ефекта от паричната политика, да създаде дисбаланси, които да посеят семената за следващата криза, и да направят централните банки безпомощни да отговорят на предизвикателствата. Време е да се запитаме дали тази целева инфлация не е загубила своята полезност. Въпреки че поддържат лихвите под собствените си „неутрални” нива за повече от десетилетие, централните банки на САЩ, еврозоната и Австралия, както и други, насочват пазарите да очакват по-ниските ставки да се задържат по-дълго.

Това се случва въпреки пълната заетост и растежа, който е по-висок от това, което се смята за постижимо в „стабилни условия”. През последните няколко десетилетия повечето от централните банки възприеха инфлационни цели от около 2% годишно. При сегашната инфлация, която упорито е под този праг в повечето развити икономики, централните банки се чувстват принудени да държат ниски лихвите.

Основното опасение на днешните централни банки е, че ако инфлацията остане твърде ниска, може да се стигне до дефлационни процеси. Проблемът с дефлацията е, че може да увеличи дълговото бреме, тъй като то ще стане по-трудно за обслужване в реално изражение. Освен това при спадащи цени гражданите и бизнесът може да отложат потреблението и инвестициите, което да доведе до рецесия.

Събития като Голямата депресия или кризата от 2007/2008 г., или други периоди на голяма дефлация при активите, често са посочвани като доказателство, че опасностите от дефлацията трябва да засенчат други разходи и рискове, понасяни от изкуствено потиснатите ставки. Трябва обаче да сме внимателни да разграничаваме причината от следствието, когато изследваме рецесиите и дефлацията. Макар че икономическите рецесии са обикновено съпътствани от ниска инфлация, далече не е ясно дали ниската или малката отрицателна инфлация всъщност предизвикват икономическите кризи.

Япония се намира в подобни условия през по-голямата част от последните две десетилетия, но нейният реален икономически растеж бе много сходен с този на САЩ или Европа. В действителност основната причина за повечето големи дефлации в жилищния сектор са свръхинвестициите или неправилното насочване на капиталите. Иронично, много от тези ситуации могат да бъдат отдадени на експанзионистична парична политика.

Жилищният балон в САЩ, който бе главният катализатор на глобалната финансова криза, нямаше да бъде толкова ярко изразен, ако лихвите не бяха държани доста под неутралното си ниво за толкова дълго. И днес по-ниските от неутралното ниво лихви за продължително време са основния двигател на високите жилищни цени, посочвани от много от централните банки (в Австралия, Канада и Скандинавия) като ключов риск за икономическите перспективи.

Освен че допринасят за пазарните дисбаланси, близките до нулата лихви отнемат от гъвкавостта на централните банки за реакция при бъдещи шокове или рецесии, по този начин снижавайки потенциалния растеж чрез „зомбификация”, при която маргинално печеливши компании остават в бизнеса поради достъпа до евтин капитал.

Неоптималното бизнес поведение, инвестиции и потребление може би се случват благодарение на субсидираните лихвени нива. Подклаждайки тези рискове и изкривявания, ниските лихви очевидно не постигат целевата инфлация, като може би дори имат обратния ефект. Наскоро бе установено, че ниските лихви корелират с ниската инфлация, може би защото понижават инфлационните очаквания.

Неутралното ниво на инфлация може да се колебае във времето поради силите на технологията, глобализацията, демографията и други. При ниския и спадащ потенциален растеж в Европа и Япония (благодарение в голяма степен на демографските процеси), 2% инфлация може да не е неутралното ниво за всички региони.

Ако това е така, целите за инфлацията трябва да бъдат  разхлабени, да се променят с времето и да се различават между държавите с различна икономическа структура. Ясно е, че трябва да се помисли за нов подход, тъй като съществуващата рамка не само не постига инфлационната си цел, но и изчерпва гъвкавостта на монетарната политика, като същевременно създава притеснителни деформации.