Новият световен ред, който оставят САЩ зад себе си

От всички глобални последици от първата половин година на президента на САЩ Доналд Тръмп със сигурност една от най-изненадващите е възходът на многостранната дипломация, коментира Джеймс Гибни за BloombergView.

В крайна сметка това е човекът, който зае поста, обещавайки да сложи Америка на първо място. Той понижи гаранциите по сигурността на НАТО до „категорично може би“ - и то само ако страните членки заделят повече средства за отбрана. Ядрената сделка на Иран бе „най-лошата сделка“ в историята, а Парижкото споразумение по климата не е нещо по-добро. Транстихоокеанското партньорство умря още в началото. Спокойните дни за Япония и Южна Корея приключиха. NAFTA се провали. САЩ пренебрегнаха правилата на Световната търговска организация. А започвайки от предложените съкращения на чуждестранната помощ и мироопазването на НАТО, та до празните офиси и посолства в Държавния департамент, администрацията на Тръмп ясно показа колко омаловажава меката сила и дипломацията.

Нещо странно обаче се случи по пътя към разпадането на международния либерален ред. Той започна да се реконструира – но този път без САЩ да са в центъра. За съжаление, това не се дължи толкова на признанието от съюзниците и партньорите на САЩ, че бремето трябва да бъде споделено по равно, а по-скоро на нарастващото осъзнаване, че Тръмп не е, както някои американски дипломати обичаха да казват за някои световни диктатори по времето на Студената война, „някой, с който можеш да правиш бизнес“.

Това усещане се вижда най-добре в думите на германския канцлер Ангела Меркел след пътуването на Тръмп до Европа през май, че континентът „наистина трябва да поеме съдбата си в своите ръце“. Резултатът от неприязънта на администрацията на Тръмп срещу свободната търговия и сътрудничеството в областта на климатичните промени и презаселването на бежанците бе обединен фронт срещу САЩ на срещите и на Г7, и на Г20.

Изоставени от САЩ, останалите 11 страни членки на ТТП продължават напред сами. Канада и Мексико работят заедно в по-тясно сътрудничество от всякога, за да спасят NAFTA. Азиатските страни залагат между САЩ и Китай. Твърдите думи на Тръмп срещу Мексико накараха страната да се свърже с конкурента си Бразилия, за да договори сътрудничество в отбраната.

Сериозните различия между съюзниците не са нещо ново. По време на администрацията на Роналд Рейгън, например, твърдите позиции на САЩ към планирания газопровод от Съветския съюз към Европа доведе до трансатлантическо напрежение, което опетни дори „специалните отношения“ с Великобритания. А призивът за по-справедливо споделяне на бремето от американските съюзници е толкова старо, колкото самите алианси.

Въпреки това колкото и дестабилизиращо да бе трансатлантическото мислене на Тръмп – ще ви защитаваме, ако ни плащате – темпераментът му е дори по-унищожителен. В Латинска Америка грубият му тормоз прилича на най-лошата карикатура на поведението на янкитата. Не е учудващо, че външните министри на 12 страни от американските континенти, които обещаха тази седмица в Перу да не признават новото конституционно събрание на Венецуела – забележително регионално дипломатично постижение, избраха да държат САЩ далече от този въпрос.

Да не забравяме и некоординираната импулсивност на Тръмп. Неговият изблик с „огън и ярост“ срещу Северна Корея преобърнаха по-ранните усилия на държавния секретар Рекс Тилърсън и министъра на отбраната Джеймс Матис да уверят Южна Корея и Япония, че САЩ не възнамеряват да ги изложат на опасност. Тилърсън е виждал неведнъж как Тръмп саботира усилията му да постигне споразумение между съюзниците на САЩ от разцепилия се Персийски залив. А записите от разговорите на Тръмп с австралийския премиер Малкълм Търнбул и мексиканския президент Енрике Пеня предполагат, че и на двамата може да им се прости мисълта, че разговарят с Хоумър Симпсън, а не с Лидера на свободния свят.

Всеки хегемон си има срок на годност и САЩ не са изключение. Дори по време на спокойните дни на 90-те – помните ли когато САЩ бе наречена „хиперсила“? - администрацията на президента Бил Клинтън бе фокусирана върху създаването на институции и базиран на правила международен ред, с който се надяваше да ограничи икономическия и стратегически възход на Китай и да удължи живота на превъзходството на САЩ. По редица причини това не свърши толкова добре.

В това и в други отношения готовността на други демокрации да засилят усилията си срещу предизвикателствата на света е добре дошла. Нещо повече, дали от гледна точка на сигурността или търговията, силното предпочитание на Тръмп към двустранни сделки, които позволяват на САЩ да се възползват най-много от предимствата си, биха могли да доведат до очевидни полози. Ако той и китайският президент Си Дзинпин постигнат споразумение, което балансира съответните им интереси, толкова по-добре. Този подход може да важи за отношенията на САЩ с Япония, Великобритания и други съюзници и партньори. Силни двустранни споразумения в крайна сметка могат да предоставят база за по-силни многостранни през следващите години.

Но дори двустранните споразумения изискват степен на дисциплина и координация, които Тръмп все още не е показал. Засега очернянето на политическите избори на президента Барак Обама, без да се предлагат съгласувани алтернативи, оставят САЩ на странна позиция. Едно нещо е другите страни да запълват дипломатическия вакуум, създаден от постепенното оттегляне на САЩ, съвсем друго е да го правят в началото на световна заплаха. Ако и когато САЩ възстановят стратегическите си усещания, те може и да осъзнаят, че заемат много по-малко привлекателно място на многостранната маса.