Твърде малките, а не твърде големите инвестиции на САЩ в Китай

Търговските и валутните въпроси доминират в икономическата програма на администрацията на Тръмп в Китай. 100-дневният план, договорен в Мар-а-Лаго между Доналд Тръмп и Си Дзинпин, ще се фокусира върху смекчаването на двустранния търговски дисбаланс. Но реториката от кампанията на президента Тръмп, че Китай е валутен манипулатор, даде път на доказателствата, които сочат, че Китай наистина е подкрепял юана, пише старши научният сътрудник в Carnegie Endowment Юкон Хуан.

Стъпките на Тръмп към налагане на мита върху вноса на стомана показват, че възможността за конфликт около търговията остава. По-важните икономически тревоги обаче са свързани с ограничителния режим на Пекин върху чуждестранните инвестиции, което има отрицателно влияние както върху САЩ, така и върху ЕС.

Популистките настроения предполагат, че към Китай се насочват твърде много американски преки чуждестранни инвестиции (ПЧИ), което вреди на заетостта и търговията в САЩ. Изненадващото е, че макар това да са двете най-големи икономики и търговски страни в света, през последното десетилетие само коло 1-2% от преките чуждестранни инвестиции на САЩ са били в Китай. За сравнение около 20% от южнокорейските и японски ПЧИ са били насочени към азиатската страна. Затова истинският въпрос е: защо САЩ инвестират толкова малко в Китай?

Липсата на данни отчасти обясняват ниските цифри, тъй като голяма част от глобалните потоци на чуждестранни инвестиции са канализирани през данъчни убежища, което прави произходът им неясен. Но сравнението между страните помага да се неутрализира това изкривяване. Да вземем за пример ЕС, чийто икономически размер (БВП от 18 трлн. долара) и двустранна търговия с Китай (над 500 млрд. долара) са сравними с тези на САЩ. През последното десетилетие годишните потоци от ПЧИ на ЕС към Китай са около два пъти повече от тези на САЩ, или около 4% от общите, макар че в началото на този период са били на близки нива. Сравнение на Rhodium, което използва отчетените трансакции между 2008 и 2011 г., показва, че освен това ЕС инвестира много повече в Китай както в производството, така и в услугите, коментира Хуан.

Макар че Китай представлява голям и потенциално атрактивен пазар, смята се, че липсата на достатъчно природни ресурси спрямо размера на населението, опасенията около сигурността и слабото налагане на правата на собственост са част от причините за ниските нива на ПЧИ от САЩ. Но предвид подобните бариери и за двата региона, защо тогава европейските инвестиции в Китай растат по-бързо?

Отговорът е, че икономическата сила на ЕС в производството допълва по-добре пазарните нужди на Китай. Топ износът на ЕС към Китай е доминиран от машинния и транспортния сектор, както и от продукти, насочени към заможните клиенти и промишлените компании. Тези сектори водят до потоци от ПЧИ, подкрепяйки навлизането и обслужването на пазара и създавайки местен производствен капацитет.

За сравнение трите топ категории на износ от САЩ към Китай през последните петнайсетина години са маслодайни и зърнени продукти, следвани от космически продукти и накрая – което е и доста изненадващо – рециклирани отпадъци. Нито една от тези категории не е довела до значителни ПЧИ, което едва ли е изненадващо, когато говорим за хранителните продукти и рециклираните отпадъци. Що се отнася до космическите продукти, съвсем доскоро Boeing се въздържаше от стартиране на дейност в Китай, докато европейската Airbus има производствени центрове в Китай от 2008 г. и разширява производството си успоредно с ръста на местните полети в страната.

При вноса на автомобили, който достигна значителни измерения едва през последните години, ироничното е, че голяма част от скорошния ръст от САЩ към Китай се дължи на европейски луксозни модели SUV, като Audi и Mercedes. Те се произвеждат в САЩ, но предвид данъчните политики на Пекин могат да бъдат внесени на по-ниска цена от произвежданите в Китай, а свързаните с тях ПЧИ се смятат за европейски, а не за американски, пише експертът.

Търговските отношения с Китай показват какво значение имат продуктите при оформянето на потоците от ПЧИ. Производственият внос и инвестициите като цяло са добре дошли на местния пазар в Китай и подкрепят по-скоро силните страни на ЕС, докато затвореният сектор на услугите в азиатската страна има по-негативен ефект върху САЩ, където услугите с по-висока стойност, най-вече информационните технологии и финансите, са по-важните. Нещо повече, много големи американски компании имат видимо присъствие в Китай, например компаниите за бързо хранене – включително McDonald’s – и хотелските вериги, но оперират като франчайзи. Това означава, че американските компании не притежават местните дружества, а само ги лицензират, като така невинаги биват включени в официалните данни за ПЧИ.

Проблемът се вижда в оценката на ОИСР за Китай, според която страната има един от най-ограничителните режими върху чуждите инвестиции в сферата на услугите, особено комуникациите, телекомите, правото, застраховането и финансите – именно областите от най-голям интерес за американските компании.

От дълги години се водят преговори по двустранни инвестиционни споразумения между Китай и както САЩ, така и ЕС. Но обсъжданията с ЕС са прекъснати от Brexit, а администрацията на Тръмп се противопоставя на споразумение, което ще насърчи американските компании да инвестират повече в чужбина. Въпреки това за много американски и европейски компании, които работят или се надяват да работят в Китай, либерализирането на китайските политики по ПЧИ ще създаде търговски възможности, които ще генерират повече работни места у дома. Именно затова постигането на двустранно инвестиционно споразумение трябва да бъде сред водещите приоритети както за САЩ, така и за Китай, завършва Хуан.