Как Италия излага на риск еврозоната и ЕС

Хроничната невъзможност да се разграничава вероятното от желаното е най-голямата трагедия за 2016 г. Това се превръща в заплаха за оцеляването на самия либерализъм. Тази тенденция е особено видна в дискусията за бъдещето на Италия в еврозоната, пише в свой анализ колумнистът на FT Волфганг Мюнхау.

Някои хора смятат, че Италия някак се справя, че управляващите все някак могат да променят избирателната система, за да не се допусне победа на екстремистка партия. Във всеки случай италианската конституция не позволява провеждането на референдум за напускане на еврозоната и следователно това няма как да стане, продължава авторът на анлиза.

Той обаче определено не смята, че това е невъзможно. Нека започнем с огромните разлики в представянето на икономиките на Италия и Германия. Един от важните показатели са дисбалансите в Target 2, платежната система на еврозоната. В края на ноември те достигнаха по-високи равнища, отколкото по време на пика на кризата в еврозоната през 2012 г. Излишъкът на Германия се равнява на 754 млрд. евро, а дефицитът на Италия е в размер на 359 млрд. евро. Част от това се дължи на програмата на Европейската централна банка (ЕЦБ) за количествените улеснения, но по-голямата част е породена от нещо, което може да се опише като тих банков отлив.

Липсата на стабилност не винаги значи напускане на еврозоната. Теоритично е възможно политиците вечно да пренебрегват икономическите нужди. Или пък нестабилното да стане стабилно. За това обаче е необходимо да бъде изпълнено поне едно от 5 условия, смята Мюнхау.

Първото е Италия да започне да достига Германия. За да постигне това страната трябва да проведе икономическа и съдебна реформа, да намали броя на заетите в държавната администрация, да намали данъците и да инвестира в технологии, които увеличават производителността. Германия пък ще трябва да води политика на по-голям фискален дефицит.

На второ място – държавите от Северна Европа ще трябва да правят по-големи фискални трансфери към Южна Европа. Трето - Европейският съюз (ЕС) ще трябва да създаде федерален политически орган с правомощия да повишава данъци с цел преразпределение на доходи от по-богатите към по-бедните държави. Четвърто – ЕЦБ трябва да намери начин да субсидира италианският публичен и частен дълг за неопределено време. Пето – италианското правителство трябва винаги да отстоява членството си в еврозоната.

Дори едно едничко решение от горните 5, според експерта, би било достатъчно за Италия да остане член на еврозоната. Проблемът е, че всяко едно от тях е изключително малко вероятно. Другият проблем, според Мюнхау, е че той не може да се сети за шесто условие.

Икономическите реформи на италианския министър-председател в оставка Матео Ренци са недостатъчни, въпреки че той успя да постигне някакви минимални успехи с трудовата си реформа. Вече бившият италиански министър-председател реши да се съсредоточи над политическите реформи, но загуби, когато на референдума 60% от гласоподавателите гласуваха с „не“. След неговия неуспех не се вижда кой би се захванал с реформите, продължава анализа си икономистът.

Изборът на Паоло Джентилони да замени Ренци няма да промени това. Правителството му в крайна сметка има ограничен мандат.  Мюнхау също така не може да си представи Германия да спаси еврозоната – нито преди, нито след парламентарните избори догодина. Конституцията на страната изисква воденето на икономическа политика с балансиран бюджет. Никоя друга държава от Северна Европа няма желание да приеме увеличаване на фискалните трансфери към Южна Европа, да не говорим за политически съюз.

Икономистът продължава анализа си, разглеждайки политиката на ЕЦБ. Миналата седмица банката оповести, че удължава политиката си на количествени улеснения до края на 2017 г. Програмата й помогна на Италия, но тя няма да е достатъчна за едно непрекъснато субсидиране на държавата, особено като вземем предвид малкия размер на програмата спрямо огромния общ публичен дълг на страната. 

Какво може да се каже за италианските политици? От трите най-големи партии само ляво-центристката „Демократическа партия“ на Матео Ренци е проевропейска. Съществува теоритическа възможност тя да набере скорост и да спечели следващите избори. Неясно е дали това е възможно, но е ясно, че тя не може да остане на власт вечно.

Един ден Италия вероятно ще бъде водена от партия, която е „за“ излизане от еврозоната. Когато това се случи, италиансият изход може да се превърне в клиширано пророчество. Италианските банки ще пострадат сериозно, а също така и правителствените облигации.

Италианското напускане на еврозоната и възможността за победа на Марин льо Пен във Франция представляват двете най-големи заплахи пред еврозоната и самия ЕС. Ако Италия смята да остане част от валутния съюз, то тя трябва да изпрати ясен сигнал към Германия и останалите държави от Северна Европа, че еврозоната я грози самоунищожение, ако не поеме по нов път на развитие.

Следващият министър-председател на Италия ще трябва да обяснява на бъдещия германски канцлер - най-вероятно отново Ангела Меркел, че изборът на апенинската държава няма да е ЕС или вън от него, а ще е между политически съюз и италианско напускане на еврозоната.

Последното би било нещо наистина катастрофално. Германската банкова система ще е заплашена от колапс и най-голямата европейска икономика би загубила всички конкурентни предимства, които тя постигна така старателно през последните 15 години.

Исторически провал се явява фактът, че вече неколцина италиански премиери избягват тази необходима конфронтация, избирайки наместо това да бездействат.