Сбърка ли Западът след 11 септември?

Това мислене продължи след президента Джордж Буш и Блеър до администрациите на Барак Обама и Дейвид Камерън. И двете одобриха собствени операции за смяна на режима в Либия след Арабската пролет. И двете направиха същото откритие – намесата е сложна, а изпращането на огромен брой западни войници на теоретично неограничени от времето мисии неизбежно постига по-малко от това, на което са се надявали в плановете си.

Нито пък – а това е изключително важно, са постигнали значително намаляване на заплахата от военни нападения. Въпреки че Западът, до преди нападенията през последните две години, до голяма степен е избягвал доста атентати, хиляди са загиналите от екстремистките групи ударили страни като Пакистан, Нигерия и, разбира се, Ирак и Афганистан.

Това, което виждаме сега е някаква огромна промяна в мисленето на Запада. Военните интервенции в момента – срещу ИДИЛ в Ирак, въздушните удари в Сомалия, по-малката кампания в Афганистан – са с различен привкус. За добро или лошо водещата сила обикновено е местното правителство. Когато САЩ и съюзническите войски и представители се присъединят към усилията, ролята не е поддържаща, а е по-скоро с амбицията за временно доминиране в страната преди оттегляне. А в това има повече смисъл – дори ако политическите и военни лидери нямат голям интерес да говорят за предишните неуспехи и защо са променили тактиката си.

Работата чрез местните сили и силовите структури по ирония бе в сърцето на първоначалната изключителна успешна операция от 2001 г. за сваляне на афганистанските талибани. Тези уроци обаче бяха бързо изгубени на фона на по-грандиозни, военни конвенционални амбиции в Ирак.

Единственото място, където тази стратегия не проработи е Сирия, пише Апс. Там САЩ остават твърде ненаясно дали все още искат да свалят правителството. Те се оказват и обградени от други правителства, включително Иран, Русия, а сега и Турция, които имат други перспективи и мнения.

Иронията е, че докато голяма част от интелектуалната и финансовата енергия е отишла в по-големи войни от 11 септември насам, Западът всъщност има значителен успех в борбата си с тероризма. Алкайда постепенно бе съборена, Бин Ладен бе открит и убит. Чрез наблюдение и разузнаване, войници на специалните части и дронове – въоръжените операции биват спирани.

Това обаче не попречи на възхода на ИДИЛ, която сега открива нови техники да наранява Запада, особено радикализирайки отделни лица и малки групи, които извършват трудни за спиране атаки с множество жертви. Но това не е толкова изненадващо. Подобно на използването на антибиотици за лечението на инфекция, винаги ще има опасни нови щамове, които се нуждаят от друго третиране.

Лесно е да се каже, че атаките – и нападателите, трябва да бъдат открити и неутрализирани много преди удара им. Но това никога няма да бъде напълно възможно. Това, което е важно е да се следят реалните опасности и реалните инструменти за предотвратяването им: ограничаване на достъпа до оръжия, да не се отблъскват големи сегменти от населението, така че потенциално да се радикализират. Трябва да избягваме свръхреакцията, която свършва с поляризиране на обществото, задълбочаване на разделенията и влошаване на всичко останало. В Европа, за съжаление, нещата вървят точно в обратна посока, пише Апс.

Крайната стратегическа грешка, която отвори вратите за атаките срещу Ню Йорк и Вашингтон бе тревожно банална. Никога не трябваше да се допуска пътниците в самолетите да носят смъртоносни оръжия с остриета като макетните ножчета, убили пилотите. Нито пък нападателите да успеят да достигнат пилотската кабина.

Петнайсет години след онзи ужасен ден, не мога да не се замисля дали нямаше да постигнем повече, ако бяхме направили по-малко, завършва авторът.