Хроничната дългова болест на икономиките

Дълговете на богатите икономики нараснаха неимоверно от 1982 г. до 2007 г. Когато настъпи финансовата криза, опасенията за способността им да изплащат задълженията си или да рефинансират дългове причини най-сериозната икономическа криза от 30-те години на ХХ век насам, пише Economist.

Ситуацията обаче можеше да е и по-лоша. Опасността идва оттам, че кредитополучателите от частния сектор започнаха надпревара за редуциране на дълговете си, а свиването на кредитирането в резултат на кризата можеше да докара света и до депресия, посочва изданието. Това обаче беше избегнато.

Първо, правителствата на богатите икономики увеличиха задлъжнялостта си, което компенсира намаляването на дълга на частния сектор. В допълнение, развиващите се пазари (най-вече Китай) продължават да заемат. Така че глобално намаляване на задлъжнялостта не се случи, даже точно обратното.

Централните банки също помогнаха с намалението на лихвените нива до нула. Въпреки че по-ниските лихви не във всички случаи доведоха до намаляване на разходите по дълговете (за Гърция например), в най-развитите страни разходите по обслужване на задълженията намаляха.

Този подход може и да отложи бедствието, но проблемът още не е преодолян, коментира икономистът от Morgan Stanley Маной Прадхан. „Високите дългове притискат лихвите надолу, което обаче стимулира задлъжнялостта“, посочва той.

Централните банки няма да посмеят да увеличат лихвите бързо заради опасенията да не предизвикат нова криза. Това обяснява и стила на изявленията на Федералния резерв. Така развитият свят изглежда сякаш е заседнал в среда на нисък растеж и ниски лихви, пише изданието.

Това състояние твърдо е хронично, а не изострено. Залитането в нова глобална криза изисква три съставки. Първата – цената на активите, финансирани с дълг, рязко да намалее, второ – длъжниците да са концентрирани в големите, глобализирани икономики, и трето – глобалните инвеститори да са силно изложени на този дълг. Всичко това се случи през 2007-2008 г., когато се спука ипотечният балон в САЩ. Точно той породи съмнения за „здравето“ на западната банкова система.

Този път обаче кредитополучателите не са концентрирани на едно място. Някои от тях са в развиващите се икономики, както и производителите на суровини. С изключение на Китай нито един от тях не е системно важен за световната икономика. Китайският дълг пък е концентриран основно вътре в страната и не е толкова разпространен сред международни банки, пенсионни фондове и застрахователни компании.

Големите, богати държави са системно важните за световната икономика и обикновено техният правителствен дълг е в сърцето на повечето институционални портфейли. Ако Доналд Тръмп например стане президент и изпълни заканите си за обратно изкупуване на държавни облигации за по-малко от номиналната им стойност, това ще предизвика нова криза. При липса на такъв катаклизъм и с подкрепата на централните банки, правителствата, които са заемали в собствената си валута, не би трябвало да се изправят пред непосредствен проблем.

Това обаче не означава, че освобождаването от дълга ще е лесно. Централните банки все още се борят да постигнат целите си за инфлацията. Не е ясно обаче дали правителствата, които определят мандатите на централните банки, ще са готови да се примирят с високите темпове на инфлация, необходими за намаляване на реалната стойност на дълга по същество, дори ако централните банки намерят начин да генерират такава.

Опрощаването на дългове звучи добре на теория, но отписване и в публичния, и в частния сектор би могло да предизвика парализа във финансовия сектор, което също ще доведе до нова криза, смята изданието.

Morgan Stanley има алтернативни предложения. В публичния сектор например правителствата биха могли да емитират свързани с БВП облигации, подобно на книжата, индексирани с инфлацията, в Америка, Великобритания и други страни. Ако изплащането на емисията е свързано с икономическия растеж, тогава правителствата ще бъдат пощадени от скок на дълга във време на рецесия.

За частния сектор финансовата институция предлага изравняване на данъчното третиране на собствения капитал и дълга, което обаче е трудно за изпълнение. Създаването на ипотеки със споделена отговорност например, при които кредиторите да вземат дял от имотите, които финансират, ще направи кредитополучателите по-малко уязвими при спад на цените на имотите, посочва банката.

Идеите, колкото и да изглеждат приемливи обаче, са приложими само за новоемитиран дълг и биха помогнали в по-дългосрочен план. Преди обаче тези практики да станат широко разпространени, със сигурност светът ще премине през нова дългова криза.