Променящото се лице на германското икономическо чудо

В продължение на десетилетия типичният образ на германското домакинство заема устойчиво място в масовото въображение –  стереотип, активно насърчаван от канцлера Ангела Меркел, която често отдава почит към германската домакиня. Но този облик навярно се променя, пише Bloomberg.

Германското следвоенно икономическо чудо, движено до голяма степен от изпреварващия ръст на производителността пред този на работните заплати, претърпява драматични промени. На фона на рекордно ниската безработицата и покачващите се трудови възнаграждения анализаторите очакват двигателят на най-голямата европейка икономика да не е експорта, а потреблението.

“Потреблението остава основа на подема (и през 2016 г. – бел. ред.), защото перспективите пред доходите на домакинствата продължават да са положителни заради по-добрата ситуация на пазара на труда”, заяви по-рано през седмицата Ханс-Вернер Син, президент на института Ifo.

И все пак не всички са убедени, че това е структурна промяна от меркантилната политика на недалечното минало.

Германия беше сочена като водеща икономика в последните години заради устойчивия ръст на БВП, докато еврозоната като цяло се бореше да се възстанови от финансовата криза, но в края на 1990 и началото на 2000 г. страната често беше наричана "болния човек на Европа”. Икономиката расте средно с 1,2% годишно в периода 1998-2005, докато по същото време безработицата достига двуцифрени стойности.

В миналото се случиха значителни промени. През 80-те години в Западна Германия комбинацията от силни профсъюзи и стриктни регулации на пазара на труда помагат договорените заплати да са високи, докато безработицата е около 8%. Това означава, че индустрията на Западна Германия става все по-неконкурентоспособна, тъй като разходите за труд изпреварват ръста на производителността, а регулациите държат потенциалните заети вън от пазара, посочва Bloomberg.

Но ситуацията започва да се променя през 90-те години с колапса на Съветския съюз и обединението между Източна и Западна Германия. От една страна, това води до период на болезнено приспособяване - между 1993 г. и 2003 г. Западна Германия похарчи близо 900 млрд. евро, но и започна възстановяване на конкурентоспосоността, което набира скорост през следващите две десетилетия.

Но въпреки ползите от конкурентоспособността през 90-те години безработицата в Германия продължава да е стабилно висока. За да се преборят с това, профсъюзи и работодатели се договарят за политика на ограничаване на размера на работната заплата. По въпроса Петер Бофингер, член на Съвета на германските икономически експерти, посочва: “На 20 януари 2000 г. синдикати и работодателски организации категорично заявиха, че увеличението на производителността не трябва да бъде използвано  като основа за увеличаване на реалните заплати, а за споразумения за увеличаване на заетостта. По същество "умерените заплати" са изричен опит за вътрешна девалвация на реалния валутен курс.”

В съчетание с проведени реформи в периода 2002 г. – 2004 г., целящи да върнат безработните в работната сила, споразумението помогна на германската индустрия да подобри конкурентните си предимства в международен план и да увеличи работните места за сметка на дела на доходите на работниците. 

Потребителският бизнес също намалява разходите си чрез политика на вътрешен аутсорсинг, като работодателите използват подизпълнители, агенции и франчайзи, вместо да наемат работници директно. Така заплатите в тези индустрии падат с между 10 и 15 на сто в сравнение с подобни длъжности, които не са били предмет на аутсорсинг.

Както при повечето структурни реформи, въздействието на новия германския модел има нужда от известно време, за да излезе на показ. Само кредитната криза и последвалата криза в еврозоната направиха възможно изгражданите с десетилетия конкурентни предимства на Германия да я придвижат напред пред сходните държави. Причината за това се корени най-вече в износа.

Въпреки че безработицата в единния валутен съюз остава над 10% за период от осем години от началото на кризата, хората без работа в Германия са намалели до 4,5%, показват официалните данни. Но броят на безработните намалява, а търсенето на труд продължава да расте, и така сделката между работодатели и синдикати за умерен ръст на заплатите започва да не е така твърда. Все по-често се появяват искания за повишаване на заплащането.

В резултат реалните заплати се увеличават с най-бързия темп от 20 години насам, а германската централна банка отчита съживено потребление, разпалвайки надеждите, че най-голямата икономика в Европа може да стане основен източник на търсене за по-слабите страни от единния валутен съюз.

Въпреки всичко ръстът на заплатите в номинално изражение остава изненадващо слаб предвид очевидно доброто положение на пазара на труда. Това, в комбинация с редица слаби данни за индустриалното производство, повдига въпросът дали скорошният ръст в потребителските разходи е устойчиво икономическо ребалансиране.

“Подобренията в реалните доходи е до голяма степен заради по-слабата инфлация и колапсът на цената на петрола”, заяви Саймън Тилфорд, заместник-директор на Центърът за европейски реформи. “Въпросът е дали това ще се задържи, когато инфлацията започне да расте”.

Макар да признава, че има условия за “предпазлив оптимизъм”, Тилфорд посочва, че има съмнения дали германските политици ще позволят на повишените потребителски разходи да подпомогнат ръста на цените, тъй като в миналото германските власти показваха силни антиинфлационни нагласи. Всъщност вместо да разчита на фискалната политика като източник на растежа, Берлин предпочита да има значителни излишъци по текущата си сметка, като в следкризисния период те са близо 8% от БВП.

Дали обаче германските потребители могат да са ключовият двигател на растежа в региона, зависи от това дали нарастващото търсене ще накара бизнеса да увеличи инвестициите. Това е немалко предизвикателство. В следкризисните години германските корпорации продължаваха да трупат спестявания въпреки по-високите разходи за труд и по-големите дивиденти. Източникът на спестяванията бяха намалените инвестиции.

Ако това ниво на поемане на риск не се промени, а германските провинции продължат политиките си, това би означавало, че зараждащият се бум на потребителските разходи и мечтата за устойчиво ребалансиране в еврозоната няма да станат реалност.