Дългова история без край

Минаха близо 10 години от спукването на балона на жилищния пазар в САЩ. И шест, откакто неплатежоспособността на Гърция предизвика кризата в еврозоната. Общото между тези два епизода е бързото натрупване на дългове, последвано от спукване на балона. Сега се развива трето действие от драмата. Сцената този път са нововъзникващите пазарни икономики. Инвеститорите вече се отказаха от активи в развиващия се свят. Пълната агония на икономическото забавяне обаче тепърва предстои, пише сп. Economist.

Дълговите кризи в по-бедни страни не са нищо ново. В някои отношения кризата, която ни чака, ще е по-малко драматична от дефолтите и "развързванията" на валути, белязали катастрофите от 80-те и 90-те години на миналия век. Днес нововъзникващите пазарни икономики като цяло имат по-гъвкави обменни курсове, по-големи резерви и по-малък дял от дълговете си в чуждестранна валута.

Спукването на балона обаче ще засегне икономическия растеж по-тежко, отколкото хората очакват, като ще отслаби световната икономика, точно когато Федералният резерв на САЩ започне да повишава лихвените проценти.

Хроника на една предизвестена задлъжнялост

Във всеки от трите тома на тази дългова трилогия цикълът започна със стичане на капитали през границите, довело до понижаване на лихвените проценти и предизвикало увеличение на кредитите. В САЩ пренасищането от глобални спестявания, голяма част дошли от Азия, доведе до отпускане на високорискови жилищни кредити с катастрофални резултати. В еврозоната, пестовните германци помогнаха за финансирането на балоните на жилищния пазар в Ирландия и на държавните разходи в Гърция.

Когато тези балони в богатия свят се спукаха, понижавайки лихвените проценти до исторически минимум, потокът от капитали промени своята посока. Парите потекоха от богатите към бедните страни. Този път изглеждаше правилният. Това обаче предизвика поредния пир: прекалено много пари бяха дадени назаем прекалено бързо и купища дългове бяха натрупани от фирми за финансиране на неблагоразумни проекти или за купуване на надценени активи.

В резултат дълговете на нововъзникващите пазарни икономики нараснаха от 150% от брутния вътрешен продукт (БВП) през 2009 година до 195%. Корпоративните дългове се увеличиха от по-малко от 50% от БВП през 2008 година до близо 75%. Съотношението на дълга към БВП на Китай се повиши почти с 50% през последните четири години.

Сега този бум също е към своя край. По-бавният икономически растеж на Китай и ниските цени на суровините направиха перспективите по-мрачни, въпреки че по-силният долар и наближаването на по-високите лихвени проценти в САЩ спират наводнението от евтини капитали. След това идва време за сметките.

Някои дългови цикли завършват с криза и рецесия - това потвърждават и катастрофата с високорисковите ипотечни кредити, и агонията в еврозоната. Други водят само до забавяне на икономическия растеж, като кредитополучателите спират да харчат, а кредиторите - да дават пари. Мащабът на кредитния бум в нововъзникващите пазарни икономики е гаранция, че след неговият край ще настъпи болезнен период. В страните, където задълженията на частния сектор са нараснали с над 20% от БВП, растежът на БВП се забавя средно с близо 3% през трите години след пика на кредитирането.

Колко точно страдания предстоят обаче ще зависи и от местни фактори - от мащаба на корекциите на валутните курсове, които вече са факт, до обема на резервите на съответните държави. В общи линии повечето нововъзникващи пазарни икономики може да бъдат поставени в една от три групи.

Първата включва онези, при които кредитният бум ще бъде последван от продължителен тежък период, а не от сърдечен пристъп. В тази категория влизат и страни като Южна Корея и Сингапур; в тази група попада още и Китай, а това от решаващо значение за световната икономика. Той все още разполага със страховити отбранителни съоръжения, за да се защити срещу масовия отлив на капитали. Китай има огромен излишък по текущата сметка.

Неговите резерви в чуждестранна валута достигат през октомври 3,5 трлн. долара - около три пъти повече от външния му дълг. Политическите ръководители имат възможност да спасяват кредитополучателите и не показват особени признаци, че са склонни да позволят изпадания в неплатежоспособност. Скриването на проблемите под килима не ги решава. Фирми, които би трябвало да са фалирали, се държат на краката си, макар и залитайки; лошите кредити се трупат в балансите на банките; излишъкът на капацитет в сектори като стоманодобива води до дъмпинг на други места. Всичко това подкопава икономическия растеж, но също така отклонява заплахата от голяма криза.