Капанът на зависимостта между Китай и САЩ

Благодарение на това, че все повече разчитат един на друг за постигането на устойчив икономически растеж, САЩ и Китай попаднаха в класически капан на зависимост, разстроени от променящите се правила между тях. Симптомите за тази коварна патология излязоха наяве по време на последната визита на китайския президент Си Дзинпин в САЩ. Постигнатото беше малко, а пътят напред остава коварен, коментира Стивън Роуч, професор в Yale's School of Management и бивш главен икономист на Morgan Stanley.

Взаимозависимостта между САЩ и Китай бе създадена в края на 70-те години, когато Щатите попаднаха в хватката на болезнена стагфлация, а китайската икономика бе в пълна бъркотия след Културната революция. И двете страни се нуждаеха от нови методи за съживяване и растеж и се обърнаха една към друга в брак по сметка. Китай осигуряваше евтини стоки, които позволиха на финансово ограничените американските потребители да свързват двата края, а САЩ осигуряваха външно търсене, което подкрепи стратегията за икономически растеж, базиран на износа, на Дън Сяопин.

С течение на годините тази договореност се превърна в още по-дълбока връзка. С липса на спестявания и желание за растеж САЩ разчиташе все повече на огромния излишък на Китай, за да свърже двата края. Обвързвайки валутата си с долара, китайците пък натрупаха огромен дял от американски ценни книжа, което помогна на САЩ да постигне бюджетен дефицит.

Америка предоставяше на Китай опора както за стабилност, така и за растеж. Китай позволи на САЩ да заобиколят нарастващите опасности от недостатъчните спестявания, безразсъдната фискална политика и слабия ръст на доходите на домакинствата.

Но икономическата взаимозависимост е толкова нестабилна, колкото и човешката. Единият партньор в крайна сметка се променя, а другият остава в безтегловност с чувство на презрение в себе си.

Китай се променя, а на Америка това не ѝ допада. Не само, че Китай измества икономическия си модел от износ към потребление, но и предефинира националния си характер. Страната прие по-силна външна политика в Южнокитайско море, прегърна националистическия стремеж към обновяване, оформен от това, което Си нарича „Китайската мечта“. Китай започна да променя международната си финансова архитектура с нови институции като Азиатска банка за инфраструктурни инвестиции, Нова банка за развитие и Silk Road Fund.

Отговорът на САЩ постави Китай на ръба, най-вече заради т.нар. американския коментар за „азиатска ос“ или „стратегическо ребалансиране“ с подтекст, съдържащ Китай. САЩ признават нуждата да увеличи ролята на Китай в съществуващите Бретънуудски институции (Международния валутен фонд и Световната банка), но неуспявайки да постигнат това, Щатите вредят на институционалното изграждане на Китай. И макар че САЩ от дълго време призовават Китай да фокусира модела си на растеж към частно потребление, много от последствията от тази промяна са неудобни за тях.

До голяма степен неспокойството на Америка отразява провала ѝ да се справи с основните си икономически проблеми – главно липсата на вътрешни спестявания. Нетният темп на спестяване на страната (общо от бизнеса, домакинствата и правителството) възлиза само на 2,9% от приходите в средата на 2015 г., което е по-малко от половината от средния темп от 6,3% през последните три десетилетия на 20-и век. И тъй като Китай измества фокуса си от натрупване на спестявания до тяхното влагане, използвайки излишъка за изграждането на мрежа за сигурност за китайския народ вместо да субсидира спестяванията на американците, САЩ ще изпитат затруднения за запълването на празнината.

Американската парична политика разкрива и друг слой на взаимозависимост. Мотивирайки се с международните опасения – особено около забавящия се растеж на Китай, като основна причина за отлагане на дългоочакваното повишаване на лихвените проценти през септември, Федералният резерв не остави много съмнения за ключовата роля, която Китай играе за поддържането на все още крехкото възстановяване на САЩ.

И с добра причина: американският износ, който формира рекордните 13,7% от БВП през четвъртото тримесечие на 2013 г., спрямо 10,6% през първото тримесечие на 2009 г., спадна до 12,7% от БВП в средата на 2015 г. Вътрешното търсене все още е слабо – реалното потребление е нараснало с анемичния темп от 1,4% през последните 7,5 години, което означава, че САЩ се нуждаят от ръст на износа повече от всякога. Затова перспективите пред Китай, третия най-голям и най-бързо растящ пазар за износ, са от съществено значение за Фед, който не успя да постигне особено силна тяга с нетипичните си следкризисни парични политики.

Този аспект от взаимозависимостта е с глобален мащаб. През последното десетилетие Китай допринася годишно със средно 1,6 процентни пункта за растежа на световния БВП, което е над два пъти повече от общия принос от 0,7% на т.нар. развити икономики. Дори ако китайският ръст на БВП се забави до 6,8% през тази година, страната все още ще допринася за малко по-голям растеж от това, което вероятно ще предостави развития сеят. Не е учудващо тогава, че перспективите за растежа на Китай са въпрос от съществено значение за политиците в цял свят.

В изявление, направено в Сиатъл на 22 септември, Си Дзинпин акцентира върху нуждата и САЩ, и Китай да задълбочат своето „взаимно разбиране на стратегическите намерения“ като ключова цел за двустранните отношения. И все пак в разговора с американския президент Барак Обама липсваше именно такъв аспект. Дневният ред беше оформен по-скоро от несвързани с темата въпроси – кибер сигурност, климатични промени и достъп до пазара, отколкото от оценка на стратегическите предизвикателства, пред които са изправени страните по отделно и заедно.

Нещо повече, признаците за значителен прогрес по въпросите, обсъждани от Си Дзинпин и Обама, не са много. И двете страни приветстваха новите ангажименти в сферата на кибер сигурността. Предстои обаче САЩ да наложи санкции върху китайски компании, които са се облагодетелствали от хакерството. Двамата лидери подчертаха отново нуждата за „качествено“ двустранно инвестиционно споразумение, но малко са признаците за сериозен пробив по индустриите, които ще бъдат изолирани от подобно споразумение („черния списък“). От своя страна, Китай обяви важна промяна в политиката си спрямо околната среда – национална система за ограничаване и търговия с емисии от парникови газове, която ще влезе в сила от 2017 г. Но, без подобни действия от страна на САЩ, ходът на Китай трудно може да ограничи опасностите от глобалното изменение на климата.

Попаднала в капана на взаимозависимостта, връзката между САЩ и Китай се изпълни с търкания и обвинения. При хората подобна патология обикновено завършва с болезнена раздяла. Току-що приключилата среща между Обама и Си Дзинпин не успя да направи почти нищо, за да разсее тази възможност.