Бъдещето на икономическите модели

Още от края на 19 век, когато икономиката, използвайки все повече математика и статистика, развива научни претенции, практиците ѝ са обвинявани в какви ли не грехове. Обвиненията – включително високомерие, пренебрегване на обществени цели отвъд доходите, прекомерно внимание към формални техники и невъзможност да предвидят основни икономически развития като финансови кризи, обикновено идват отвън или от неортодоксална конкуренция. Но напоследък изглежда сякаш дори лидерите в сферата не са доволни, коментира Дани Родерик, професор по международна политическа икономика в Harvard University за project-syndicate.org.

Пол Кругман, нобелов лауреат, напоследък редовно говори срещу последните макроикономически модели, които пренебрегват старомодните кейнсиански истини. Пол Ромер, един от основоположниците на новата теория за икономически растеж, обвини някои водещи икономисти, включително нобеловия лауреат Робърт Лукас, в това, което той нарича “mathiness” – използването на математика, което води до още по-голямо объркване.

Ричард Талер, изтъкнат поведенчески икономист от University of Chicago, пренебрегва поведението на реалния свят за сметка на модели, които предполагат, че хората са рационални оптимизатори. А финансовият професор Луиджи Зингалес, също от University of Chicago, заяви, че колегите му финансови специалисти са заблудили обществото, като са преувеличили ползите в резултат на финансовата индустрия.

Този критичен поглед от големите имена на икономиката е здравословен и добре дошъл, особено в област, в която често липсва самоанализ.

Но има и един смущаващ оттенък на тези нови критики, който трябва да бъде отчетен – и отхвърлен. Икономиката не е наука, в която има един единствен правилен модел, работещ идеално във всички контексти. Въпросът не е в това да „постигнем консенсус за това кой модел е правилен“, както казва Ромер, но да преценим кой модел е приложим към конкретната ситуация. А това винаги ще остане занаят, а не наука, особено когато изборът трябва да бъде направен в реалността.

Общественият свят се различава от физическия такъв, тъй като е направен от човека и затова е безкрайно податлив. Затова, за разлика от природните науки, икономиката напредва научно не като замества стари модели с по-добри, а като разширява списъка си от модели, като всеки един от тях обяснява различни социални ситуации.

В момента, например, имаме много модели на пазари с несъвършена конкуренция или асиметрична информация. Тези модели не са направили предходните, базирани на съвършена конкуренция, остарели или без значение. Те просто са ни накарали да осъзнаем, че различните обстоятелства изискват различни модели.

По същия начин поведенчески модели, които подчертават евристично взимане на решения ни правят по-добри анализатори на средата, където подобни съображения може да се окажат важни. Те не заместват моделите на рационален избор, които остават правилният инструмент при други обстоятелства. Модел на растеж, който е приложим в развитите икономики, може да се окаже неподходящ за употреба в развиващите се страни. Модели, които използват очаквания понякога са най-добрият избор за анализиране на инфлацията и нивата на безработицата, а в други моменти модели с кейнсиански елементи ще свършат по-добра работа.

Аржентинският писател Хорхе Луис Борхес има кратка история от един параграф, която може би е най-добрият пример за научния метод. В него той описва далечна страна, където картографията е била доведена до абсурдни крайности. Карта на провинция е толкова подробна, че е с размера на цял град. Картата на империята пък покрива цяла провинция.

С времето картографите стават все по-амбициозни – те рисуват карта, която копита точно цялата империя в реален мащаб. Както Борхес иронично отбелязва, че следващите поколения не откриват практическа полза от такава подробна карта. Затова тя е оставена да гние в пустинята заедно с науката география, която представлява.

Идеята на Борхес все още убягва на много обществени учени днес: разбирането изисква опростяване. Най-добрият начин да се отговори на сложността на обществения живот не е чрез разработване на по-сложни модели, а като се научим как работят отделните причинни механизми, а след това разберем и кои са най-приложими към съответната ситуация.

Използваме една карта, ако шофираме от дома си към работата, но друга, ако пътуваме извън града. Различни видове карти са нужни, когато караме велосипед, вървим пеша или планираме да ползваме обществения транспорт.

Използването на икономически модели – избирането кой ще проработи най-добре, е значително по-трудно от избирането на правилната карта. Практиците използват различни формални и неформални емпирични модели с различно умение.

Но вътрешните критици на професията несправедливо твърдят, че дисциплината е в грешка, тъй като икономистите тепърва трябва да постигнат консенсус по „правилните“ модели (предпочитаните от тях, разбира се). Затова трябва да се грижим за икономиката в цялото ѝ многообразие – рационална и поведенческа, кейнисианска и класическа, ортодоксална и неортодоксална, и да влагаме енергията си това да станем по-мъдри при избирането на рамката, която да приложим.