Дълговата дилема изисква нови инструменти и подходи

Преговорите на Гърция с ЕС отново поставиха дълга в центъра на дебатите за икономическия растеж и стабилността, пишат за сайта project-syndicate.org Ъдеър Търнър* и Сюзън Лунд**. Гърция обаче не е единствената страна, която се мъчи да изплати дълга си. Нейните преговори с кредиторите би следвало да подтикнат други страни да предприемат действия за решаване на тяхното собствено дългово бреме.

От световната финансова криза през 2008 г. насам дълговете в световен мащаб са се увеличили с 57 трлн. долара, превишавайки увеличението на БВП. Държавният дълг е нараснал с 25 трлн. долара, като в развитите икономики повишението е с 19 трлн. - пряк резултат от тежката рецесия, фискалните стимули и спасяването на банките. Докато американските домакинства намалиха дълговете си значително (главно чрез ипотечните фалити), задълженията на домакинствата в много други страни продължиха да нарастват бързо. Във всички големи икономики съотношението на дълга към БВП (включително публични и частни дългове) е по-високо, отколкото беше през 2007 г.

Голяма част от това натрупване на дълг се дължи на усилията в подкрепа на икономическия растеж на фона на дефлационните процеси след кризата от 2008 г. Това беше така, особено в Китай, който заедно с други развиващи се икономики отговаря за близо половината от дълга, натрупан от 2008 г. насам.

Трябва да се каже, че дългът сам по себе си не е лош, но прекомерното разчитане на дълг създава риск от финансови кризи, които подкопават растежа. Като се има предвид това, светът се нуждае както от по-малко кредито-интензивни пътища за растеж, така и от начини за премахване на съществуващата задлъжнялост.

За да ограничат бъдещото натрупване на дългове, страните имат три възможности. Първо, те могат да ползват антициклични макроикономически мерки, за да смекчат кредитните цикли и да предотвратят прекомерното заемане. Например, по-строгите ограничения за съотношението заем-обезпечение и по-високите капиталови изисквания за банките биха могли да забавят кредитния растеж, когато жилищният пазар или този на търговските имоти прегряват. Въпреки това в момента в САЩ се прилага точно противоположният подход, където на някои първи купувачи на жилища вече им бе даден достъп до ипотеки със съотношение заем-обезпечение от 97%.

Втората стратегия за намаляване на натрупването на дълг може да е въвеждането на ипотечни договори, които позволяват споделяне на повече риск между кредитополучателите и кредиторите, по същество на принципа на дългово-капиталови хибриди. Както Голямата рецесия мрачно илюстрира, когато периодът на поскъпващи имоти и нарастваща задлъжнялост на домакинствата е последван от период на спад в цените и опит на домакинствата да намалят задлъжнялостта, резултатите могат да бъдат катастрофални. Талантът за финансови иновации, който произведе вредни ипотечни инструменти преди кризата, сега трябва да се впрегне за развитието на по-гъвкави ипотеки, които да помагат на кредитополучателите да избягват фалит.

Един пример са ипотеките със "споделена отговорност", при които плащанията намаляват при определени обстоятелства, като например, когато цените на жилищата паднат под покупната цена на кредитополучателя. В замяна на тази гъвкавост заемодателят получава дял от всяка капиталова печалба, която се реализира, когато домът се продаде. Друго обстоятелство може да е загубата на работа.

Трети вариант за ограничаване натрупването на дългове е да се преразгледат данъчните правила, които облагодетелстват дълга. В много страни начислените лихви по ипотечен кредит се приспадат от данъците. Макар постепенното премахване на тази политика да е политически спорно, някои страни - като например Обединеното кралство през 1980 г. -  успяха да го направят. По същия начин би било трудно, но не и невъзможно, да се намалят стимулите, създадени от почти всички данъчни режими, за корпоративната задлъжнялост.

Правителствата трябва също да работят, за да намалят дълговете си, а оттук и недостатъчното търсене в световен мащаб. За най-задлъжнелите икономики просто не е възможно да се избавят от дълговете чрез растеж. Нито пък строгите икономии могат да са достатъчни, тъй като те ще изисква страните да направят големи фискални корекции (5% от БВП в случая на Испания), на които гражданите вероятно ще се противопоставят, както стана с гърците.

Един по-ефективен подход би използвал по-широк набор от инструменти, включително преструктуриране на дълга. В някои страни продажбата на държавни активи и налагането на еднократни данъци върху богатството също биха били полезни.

Инвеститори, анализатори и други коментатори, от своя страна, трябва да възприемат по-нюансиран поглед върху истинските задължения на правителствата. Голяма част от натрупването на държавни дългове от последните години бе предизвикано от количествените улеснения, като централните банки предприеха мащабни покупки на държавни облигации. Федералният резерв на САЩ, централните банки на Великобритания и на Япония вече притежават съответно 16%, 24% и 22% от държавните облигации в своите страни.

Като се има предвид, че централните банки са собственост на правителството, както и че лихвите, плащани върху облигациите се връщат обратно в държавната хазна, тези държавни облигации са коренно различни от тези, собственост на други кредитори. Фокусирането върху нетния държавния дълг (който изключва дълга, притежаван от централните банки) е по-ефективен подход за оценяване и гарантиране на устойчивостта на държавния дълг.

Глобалната икономическа криза изкара наяве предизвикателството за намаляването на дълга и рисковете, които прекомерната задлъжнялост повдига. Но кризата също увеличи зависимостта на държавата и домакинствата от ливъриджа, което вдигна нивата на дълг - тенденция, която, ако не бъде овладяна, ще доведе до повече кризи в бъдеще.

Време е да се пренасочат финансовите иновации към разработване на нови инструменти и подходи за справяне с тези предизвикателства. Само тогава световната икономика може да тръгне по пътя на устойчивия растеж, твърдят анализаторите. 

* Търнър е бивш председател на Британския регулатор за финансови услуги (Financial Services Authority) и бивш член на Комитета по фискална политика на Великобритания. Той е старши сътрудник в Института за ново икономическо мислене и в Центъра за финансови изследвания във Франкфурт.

** Лунд е партньор в McKinsey Global Institute.