Фалитът на Аржентина: Default или Griesafault?

Отсъждането на американския съдия Томас Гриеса да бъдат блокирани плащанията на лихвите по аржентинските облигации крие риск за нормалното функциониране на световните финансови пазари и пренебрегва основен принцип на модерния капитализъм. Това пишат в Project Syndicate Нобеловият лауреат по икономика Джоузеф Стиглиц и изследователят в катедрата по бизнес към Колумбийския университет Мартин Гузман.

Кредиторите на Аржентина не получиха полугодишните плащания по облигациите си, които бяха преструктурирани, след като страната изпадна в неплатежоспособност през 2001 г. Аржентина беше депозирала 539 млн. долара в Bank of New Yord Mellon няколко дена по-рано, но банката нямаше право да преведе средствата на кредиторите. Причината беше решението на американския съдия Томас Гриеса, според което Аржентина не може да плати на кредиторите си, които са се съгласили с преструктурирането на дълга, докато не се издължи напълно на тези, които са го отхвърлили.

Така за пръв път в историята държава, която има възможност и желание да плати на своите кредитори, беше възпрепятствана да го направи от съдебен орган. Медиите определиха случилото се като фалит на Аржентина, но популярното в Twitter обозначаване #Griesafault (игра на думи между името на съдия Гриеса и default – английската дума за фалит) описва много по-точно ситуацията.

Аржентина изпълни задълженията си към своите граждани и към кредиторите си, като прие преструктурирането на дълга си. Отсъждането на съдия Гриеса обаче, окуражавайки лихварските стремежи на кредиторите, представлява заплаха за нормалното функциониране на международните финансови пазари и не зачита един от основните принципи на модерния капитализъм – длъжниците в несъстоятелност трябва да започнат начисто.

Фалитите на държави са често срещано явление поради редица причини. Пътят на Аржентина към фалита от 2001 г. започна с раздуването на държавния ѝ дълг през 90-те, което се случи паралелно с предприетите неолиберални икономически реформи под наименованието „Вашингтонски консенсус“ („Washington Consensus”), които кредиторите вярваха, че ще обогатят страната. Експериментът се провали и държавата изпадна в тежка икономическа и социална криза, като рецесията продължи от 1998 до 2002 г. В края й 57,5% от населението живееше в бедност, а безработицата се изстреля до 20,8%.

Аржентина успя да преструктурира дълга си след две серии преговори през 2005 и 2010 г. Над 92% от кредиторите приеха новата сделка и получиха разменени облигации и такива, индексирани според брутния вътрешен продукт (БВП) на страната. Планът беше добър както за кредиторите, така и за Аржентина. Икономиката пое нагоре, така че индексирани облигации даваха добра възвращаемост.

Така наречените инвеститори лешояди обаче видяха възможност за още по-големи печалби. Те не бяха нито дългосрочни инвеститори в страната, нито от оптимистите, които вярваха, че „Вашингтонският консенсус“ ще проработи. Те не бяха нищо повече от спекуланти, които „долетяха" след фалита през 2001 г. и купиха облигации за малка част от номиналната им стойност от паникьосаните инвеститори. След това съдиха Аржентина и поискаха да получат цялата стойност на ценните книжа. Филиалът на хедж фонда Elliot Management – NML Capital, начело на който стои Пол Сингер, похарчи 48 млн. долара за облигации през 2008 г. Сега, благодарение на решението на съдия Гриеса, NML Capital може да изиска да получи от Аржентина 832 млн. долара – възвръщаемост от над 1 600%.

Цифрата е толкова висока, отчасти защото лешоядите искат да им бъдат платени стари лихви, които включват рискови премии на държавата за някои от ценните книжа, чиято лихва е по-висока, за да покрие по-голямата вероятност от фалит. Според съдия Гриеса те са в правото си. От икономическа гледна точка обаче това няма логика. Когато една държава плаща рискова премия по своя дълг, това означава, че съществува възможност за фалит. Но ако съдът отсъди, че страната трябва винаги да изплаща дълга си, тогава няма риск за него, който да бъде покриван.

Ако Аржентина изплати задълженията си по условията на съдия Гриеса, това ще съсипе икономиката ѝ. NML Capital и останалите лешояди са едва 1% от кредиторите, но биха получили общо 1,5 млрд. долара. Останалите инвеститори, които не се съгласиха с преструктурирането (6,6% от всички кредитори) биха получили 15 млрд. долара. И понеже според договорката за преструктурирането всички кредитори, които са го приели, могат да изискват същите условия като тези, които не са го приели, може да се окаже че Аржентина трябва да плаща още 140 млрд. долара.

Това би означавало, че всеки аржентинец ще дължи над 3 500 долара, което е над 1/3 от средния годишен доход на глава от населението. Ако същият метод бъде приложен в САЩ, всеки американец ще дължи около 20 хил. долара, които да напълнят джобовете на някои милиардер, който иска да изцеди държавата до последно.

Нещо повече, наличието на суапове за кредитно неизпълнение (Credit Default Swaps – CDS) създава възможност за допълнителни печалби за лешоядите. CDS-ите са застраховка срещу фалит и се изплащат при положение че облигациите бъдат просрочени. Те могат да донесат значителна възвръщаемост, независимо дали облигациите са обслужени или не, като по този начин намаляват стимула на притежателите им да търсят споразумение.

С наближаването на 30 юли – крайния срок за изплащането на лихвите, лешоядите започнаха кампания за всяване на страх. Те твърдяха, че втори фалит в рамките на 13 години би повлиял много негативно на Аржентина, застрашавайки уязвимата икономика на страната. Но всичко това се уповаваше на допускането, че финансовите пазари няма да направят разлика между фалит и Griesafault. За щастие, те я направиха. Лихвите по различните видове корпоративен дълг в Аржентина не реагираха на събитието. Всъщност разходите по набирането на дълг на 30 юли бяха по-ниски от средните за годината.

В крайна сметка Griesafault ще струва скъпо – не толкова на Аржентина, колкото на световната икономика и страните, които имат нужда от достъп до чуждо финансиране. САЩ също ще пострадат. Техните съдилища придобиха карикатурен образ. Както отбеляза един наблюдател, беше ясно, че съдия Гриеса така и не вникна в цялата сложност на въпроса.

Финансовата система на САЩ, която има опит в експлоатирането на бедните американци, разшири своя обхват на международната сцена. Държавите в качеството си на кредитополучатели няма и не трябва да имат вяра в обективността и компетентността на съдебната власт на Щатите. Пазарът за емитиране на такива книжа сега ще се премести другаде.