Централните банкери се отказаха от реформиране на световните финанси

Навсякъде по света сме свидетели на непрекъснат цикъл от издуващи се балони, финансови кризи и валутни сривове. „Свиквайте“, призовава в своя статия колумнистът на Financial Times Робин Хардинг. Поне това ни казаха централните банкери, които с целия си блясък се събраха на годишната среща на Федералния резерв, проведена в Джаксън Хол, щата Уайоминг миналата седмица.

Всичките им разговори за състоянието на международната финансова система бяха маркирани от приемането на статуквото. Въпреки успехът на нетрадиционната парична политика и скорошните подобрения на финансовите регулации, все още не виждаме по какъв начин ще можем да се справим с дисбалансите в световната икономика, а това за в бъдеще означава само едно – нова криза.

Наистина, проблемът се задълбочава. След краха на Бретън-Уудската система на фиксираните валутни курсове през 1971 г. светът сякаш прие „трилемата“ на международните финанси: невъзможно е едновременно да съществуват свободни парични потоци, фиксирани валутни курсове и независима парична политика. Много държави разхлабиха контрола над собствената си парична политика и плаващия курс на своята валута.

В много интересния доклад на Хелън Рей, професор в London Business School, представен на срещата в Джаксън Хол, тя защитава тезата, че въздействието на паричната политика на Фед върху цикъла на кредита и капиталовите потоци, означава, че дори и при наличието на плаващи валутни курсове съответната страна няма възможност да контролира съдбата си. Всъщност „трилемата“ е дилема. Изборът е следният – или налагаш контрол над капиталите си, или позволяваш на Фед да управлява икономиката ти.

Като цяло дебатът бе за това как отделните страни могат да намалят последиците от прилива и изтичанията на капитали. Заключението на проф. Рей бе, че е безнадеждно да очакваме, че Фед ще вземе решение за курса на политиката си, като се съобразява с другите държави (което би било незаконно). Тя препоръча строг контрол върху капиталите, здрави банкови регулации и политика, която да охлади кредитната активност.

На практика подобен ход никога няма да сработи. Той изисква всяка страна по света да отвърне с дисциплина на постоянно променящите се обеми на капиталовите потоци. Същото е все едно да кажем, че ще успеем да излекуваме обикновена настинка, само ако всички по света си мият ръцете на всеки час и никога не напускат къщата си. Дори и да сработи, политическата нестабилност ще предизвика опасни разходи за икономиките на страните, които са решили да действат по този начин.

Но това не е единственият избор. Преди пет години, след срива на Lehman Brothers, имаше апетит и инерция за създаването на нов модел на международната финансова система. Но този апетит изчезна, а сега отчаяно се опитваме да си го върнем.

Недостатъците на международната финансова система са стари и се задълбочават. Те не се поддават на усилията за промяна. Основното сред тях е, че липсват механизми, с които да се принуди страна с излишък по текущата си сметка да го намали. Големите дисбаланси, като излишъка по текущата сметка на Китай и чиито капитали заляха Америка и спомогнаха за развитието на финансовата криза, могат да продължават да се задълбочават.

Всъщност поддържането на излишък е мъдър ход, защото няма международна централна банка, на която да разчитаме, ако инвеститорите решат да изтеглят своите капитали от страната. Съществува Международният валутен фонд (МВФ), но азиатските страни потърсиха неговата помощ през 1997 г. и преживяното бе толкова запомнящо се, че от тогава до днес те трупат огромни валутни резерви, с цел случилото се да не се повтори.

Отговорът дава Джон Мейнард Кейнс. През 30-те години на XX век той предложи да се създаде международна резервна валута, правила, по които националните валути да обвържат курса си спрямо нея, и наказания за страните, които поддържат постоянен излишък по текущите си сметки. След като настъпи финансовата криза, заедно с насоките на ООН заваляха най-различни предложения от всички страни - от икономиста Джоузеф Стиглиц до гуверньора на Централната банка на Китай. Никой не постигна нищо.

Дори и най-популярната възможна първа стъпка към целта отлежава в Конкреса на САЩ, а именно - увеличаване на ресурсите на МВФ и предоставяне на повече власт на развиващите се държави, за да могат да се възползват от своето право, когато изпитат нужда.

Сега времето за извършване на реформи е по-благоприятно от това преди десетилетия. Кризата и рецесията намалиха световните дисбаланси, но само временно. Китай, например, вече няма да прибягва до незабавни намеси, за да редуцира излишъка по текущата си сметка. Финансовата криза даде на САЩ ясен урок за недостатъците в опитите да поддържа курса на световната си резервна валута. На развиващите се пазари пък се напомня за опасностите от вноса на паричната политика на САЩ.

Радикалната промяна е по-вероятна от внезапната революция. Но именно сега е времето да се постигне напредък. След края на Златния стандарт стабилността на международната финансова система продължава да се влошава. Първото условие за създаването на нова такава е амбицията да се направи първата крачка.