Защо еврозоната все пак може да оцелее

„Ако в настоящия момент суверенитетът на съюза се сблъска с този на отделните щати, неговият разгром може лесно да бъде предвиден... Ако някой щат реши да се откаже от договора, ще бъде трудно това негово право да бъде оспорено и федералното правителство няма да може да защити своя суверенитет, нито със сила нито по закон.“

Авторът на тази прогноза за Съединените щати в навечерието на Гражданската война, Алексис де Токиевели, е бил един от най-проницателните чуждестранни наблюдатели в страната. Въпреки това, той не успява да предвиди последствията от конфликта.

По сходен начин, днес много американски анализатори вярват, че еврозоната няма да оцелее, пише Мартин Улф, анализатор на Financial Times, в коментар за изданието. Това е така, изтъква Улф, защото те приемат Европейския съюз (ЕС) като брак, породен от чисто икономическа изгода. По сходен начин Токиевели е разглеждал САЩ, като съюз от чисто политическо естество.

Паралелът е неточен, но показателен. Той е неточен, тъй като еврозоната не е страна. Ако беше страна, икономическите проблеми можеха лесно да бъдат разрешени. Той обаче, е показателен, тъй като илюстрира как оцеляването на един политически съюз зависи от баланса на центробежните сили и силите на привличане. В случая със САЩ центробежните сили бяха достатъчни, за да съблазнят Конфедерацията да опита да се отдели, но силите на привличане обрекоха този опит на провал.

В случая с еврозоната икономическите центробежни сили са доста лесни за идентифициране.

Първо, след като еврозоната е валутен съюз без фискална рамка, тежестта на корекциите пада върху пословично тромавия пазар на труда в отделните страни. След като договорената цел е ниска инфлация, това означава ниски номинални заплати. Също така означава и висока безработица, колабиращи икономики и дългова дефлация.

Второ, раждането на еврото съвпадна с глобален кредитен бум. Уеднаквяването на лихвените проценти в еврозоната беше последвано от практическото изравняване на рисковите спредове. Резултатът беше ръст на трансгарничното кредитиране, както за частния, така и за публичния сектор, отказ от фискална консолидация в страни като Италия и появата на огромни платежни дисбаланси, съпроводени от осезателни различия в конкурентоспособността.

Глобалните финансови сътресения доведоха до рязко „пресъхване“ на кредитирането, колапс на потреблението и вълна от фискални кризи.

Трето, изпаднала в подобна ситуация еврозоната не разполагаше с ефикасни инструменти, за да подкрепи банките и закъсалите страни.

Ето защо сега сме свидетели на импровизация – самолетът на еврозоната търпи редизайн докато катастрофира.