Финансовите репресии - новата глобална реалност

Негативните реални лихвени проценти в периодите 1945 г. - 1980 г. и след 2008 г.

Една от основните цели на финансовите репресии е да задържа номиналните лихви по-ниски отколкото биха били нормално. Това води до намаляване на държавните разходи по обслужването на определени дългове и до по-нисък дефицит.

Това обаче означава, че чрез финансови репресии, водещи до негативни реални лихви, понижаването или ликвидирането на съществуващите дългове на практика представлява трансфер на средства от кредиторите (тези които спестяват) към тези, които ползват кредити и в някои случаи самите правителства.

Това може да се определи и като данъчно облагане, което има интересни политически и икономически свойства. За разлика от данъците върху доходите, потреблението или продажбите, „репресивният данък“ се налага чрез финансови регулации и инфлация, които представляват завоалирани, ако не и невидими, инструменти в силно политизираната сфера на фискалната политика.

Като се има предвид, че понижаването на дефицита обикновено включва крайно непопулярни бюджетни икономии и/или повишаване на данъците, „значително по-прикрият репресивен данък“ може да се окаже политически примамлива алтернатива.

Бретън Уудс

Либерално регулираните капиталови пазари и трансграничната мобилност на паричните потоци преживяха своите златни дни преди Първата световна война, когато беше в сила златният стандарт. Голямата депресия и последвалата Втора световна война обаче сложиха край на свободното банкиране (laissez-faire banking).

Именно в тази атмосфера беше сключено споразумението от Бретън Уудс, което фиксира валутните курсове и създаде строго контролирани местни и международни капиталови пазари.

Резултатът беше амалгама от много ниски номинални лихви и инфлационни експлозии с различен интензитет в много от развитите икономики. Очевидните последствия бяха подчертано негативни реални лихви за периода 1945 г. - 1946 г., както по щатските облигации, така и по депозитите, заемите и сконтовите лихвени проценти на централните банки.

През следващите 35 години реалните лихвени проценти, както в развитите, така и в развиващите се страни останаха общо взето негативни.

Задължителните ограничения на лихвите по депозитите (които ги направиха дори по-негативни от тези по щатските ДЦК) принудиха кредиторите да се ориентират към правителствените облигации. Освен чрез капиталов контрол обаче опитите на инвеститорите да търсят по-добра възвращаемост на други пазари бяха ограничавани и чрез негативни лихви. В крайна сметка депозитите останаха основен инвестиционен инструмент.

За периода на финансови репресии от 1945 г. до 1980 г. ниските реални лихви бяха почти универсални и в много случаи негативни.

Притеснителното в настоящия момент е, че след началото на последната финансова криза реалните ex post лихвени проценти (изчислени на база очакваните загуби в резултат от отчетената впоследствие инфлация) в развитите страни отново са преобладаващо негативни. При това тази тенденция се задълбочава.

Ако разгледаме реалните лихви в САЩ, Великобритания, Япония, Германия, Франция, Италия, Канада, Австралия, Швеция, Белгия, Финландия, Гърция, Ирландия и Нова Зеландия, половината от тях са негативни, а 82% са под 1%.

След 2007 г. реалните ex post сконтови лихвени проценти на централните банки и лихвите по депозитите също бяха чувствително понижени.

Негативни Лихви

Ключови фактори обясняващи негативните лихвени проценти са агресивната, експанзионистична валутна политика и масираните интервенции от страна на централните банки.

Това повдига по-общия въпрос дали сегашните лихвени проценти отразяват пазарните условия или са по-скоро плод на намесата на големи институционални играчи. Чувствителната роля на не-пазарни фактори при определянето на лихвените проценти е основна характеристика на финансовите репресии.

Нарастващата роля на институционалните играчи на щатския облигационен пазар е все по-осезателно изразена.

Комбинацията от двата кръга вливане на ликвидност предприети от Федералния резерв (Фед) и което е по-важно рекордното количество щатски ДЦК, закупени от чуждестранни централни банки (особено китайската) понижава дела на реално търгуваните облигации до едва 50%.

Ако към този дял се прибавят и облигациите притежавани от спонсорирани от правителството институции, като ипотечните гиганти Fannie Mae и Freddie Mac, той пак остава под 65%

Делът на реално търгуваните щатски ДЦК е най-ниският от началото на 70-те години, когато след отмяната на Бретън Уудс Фед разхлаби валутната си политика. Това също беше период на растящи цени на петрола, златото и суровините, негативни лихвени проценти, волатилност на валутните пазари и в отделни случаи на висока инфлация.

Подобна на тази в САЩ е и ситуацията във Великобритания, където след началото на кризата вливането на ликвидност предприето от Английската централна банка (АЦБ), в съчетание с изискването (от октомври 2009 г.) всички банки на острова да държат по-голямо количество британски ДЦК в портфейлите си, за да отговорят на по-високите изисквания за капиталова адекватност, понижи дела на „свободно“ търгуваните ДЦК до около 70%.

Ако от този дял бъдат приспаднати и държаните от чуждестранни институции (централни банки) британски ДЦК, процентът на реално търгуваните облигации ще се окаже значително по-малък.