Защо сегашната криза се различава от колапса през 2008 година?

Това е паралел, който банкерите и инвеститорите на Wall Street се изкушават да направят – 2011 г. като повторение на 2008 г. - историята на финансовия водовъртеж, който се повтаря отново и отново, пише Wall Street Journal.

Както един директор на голям инвестиционен фонд отбеляза мрачно на път за офиса си в понеделник, „усещането за déjà vu почти може да ви побърка“.

Тези, които си представят 2011 г. като „2008 - втора част”, сега „преживяват своя собствен Lehman”. Просто трябва да размените историческото понижение на рейтинга на САЩ от  Standard & Poor's в петък с колапса на инвестиционната банка през септември 2008 г. и voilà, имате точно копие на събитията, довели до немислимото и хвърлили в паника пазарите по цял свят.

Сами по себе си обаче пазарните сътресения не са достатъчни, за да докажат, че историята се повтаря.

Този път нещата изглеждат различно и банкерите, инвеститорите и корпоративните директори, гледащи на днешните проблеми през призмата на 2008 г., рискуват да недооценят проблемите, пред които е изправена глобалната икономика.

Съществуват три фундаментални разлики между финансовата криза преди три години и днешните събития.

Ще започнем с най-очевидното: двете кризи имат напълно различен произход.

Кризата от 2008 г. се разпространи от основата на финансовата система към върха. Всичко започна с твърде оптимистично настроените ипотечни новодомци в САЩ, набра скорост чрез машината за секюритизация на Wall Street, не без подкрепата на рейтинговите агенции, и в крайна сметка инфектира цялата глобална икономика. Крахът на финансовия сектор предизвика рецесията.

Точно обратното, сега нещата се разпространяват от върха към основата. Правителствата по цял свят, които не са в състояние да стимулират икономиките си и да подредят финансовите си къщи, лека по лека изгубиха доверието на бизнеса и финансовата общност.

Това от своя страна стана причина за рязък спад на потреблението и инвестициите в частния сектор и доведе до порочен кръг от висока безработица и анемичен икономически растеж. Пазарите и банките в този случай са жертви, а не източник на кризата.

Втората разлика е вероятно най-важната: до 2007 – 2008 г. финансовите компании и домакинствата пируваха с евтини кредити.

Когато балонът се спука, последвалата диета за намаляване на задлъжнялостта доведе до масивен рецесивен шок.

Този път проблемът е точно обратният. Икономическото униние кара компаниите и инвеститорите да спестяват пари и да избягват взимането на нови кредити, което от своя страна води до слабо потребление и анемичен инвестиционен растеж.

Последната разлика е директно следствие от първите две. Като се има предвид произходът й, финансовата катастрофа от 2008 г. имаше просто, макар и болезнено решение – правителствата трябваше да се намесят и да осигурят ликвидност чрез ниски лихвени проценти, спасителни планове за банките и кешови инжекции за икономиката.

Представител на Федералния резерв (Фед) синтезира тези мерки с думите: „Ще гарантираме абсолютно всичко“.

Тази политика не се оказа евтина и не беше честна спрямо данъкоплатците, които трябваше да плащат за чужди грехове. Световните правителства вляха в системата около 1 трлн. долара.

Все пак мерките помогнаха за избягване на глобална депресия.

Днес подобни мерки не биха били адекватни. Настоящото напрежение не е предизвикано от липсата на ликвидност – щатските компании например разполагат с рекордни валутни резерви – или пък твърде голям ливъридж. Както корпорациите, така и домакинствата вече не са обременени с масивни дългове.

Реалният проблем е хроничната липса на доверие между участниците на пазара, както и в способността на правителствата да подкрепят икономическия растеж.

Ако ви трябва доказателство за това просто погледнете проблемите с „кръпките“ във финансовата система – от репо сделките до междубанковото кредитиране – или пък попитайте S&P или инвеститорите в италиански и испански облигации доколко вярват, че политиците ще се оправят със сегашната каша.

Специфичният характер на кризата от последните седмици означава, че методите, използвани за потушаването на предишната, просто няма да проработят.

Помислете върху спекулациите за нова интервенция на централните банки, независимо дали става въпрос за ликвидна инжекция от страна на Фед (QE3) или подобна стъпка от страна на Европейската централна банка (ЕЦБ).

Дори централните банки да се решат на тези мерки, вливането на допълнителен кеш в икономика, която и без това е наводнена с пари, няма да има почти никакъв ефект. В последно време големите корпорации депозират излишния си кеш в сигурни, но иначе безполезни банкови сметки.

Това се илюстрира от безпрецедентното решение на Bank of New York от миналата седмица да таксува компаниите, които искат да съхраняват кеш в нейните хранилища.

Колкото до изнервените инвеститори, няколко милиарда долара в повече, напечатани от Чичо Сам или неговия братовчед във Франкфурт, едва ли ще са достатъчни, за да убедят когото и да било, че пазарите отново са сигурни.

През 2011 г. финансовият свят не може отново да се надява на правителствено подаяние. За да се измъкнат от сегашната ситуация, пазарите трябва да разчитат на вътрешната си сила или да изчакат политиците да предприемат радикални мерки в подкрепа на икономическия растеж.

Решение, инициирано от пазарите, не е невъзможно. В даден момент активите ще поевтинеят до такава степен, че това ще събуди „хищническия инстинкт“ на инвеститорите и компаниите.

„Обикновено извършваме най-успешните си придобивания, когато страховете за определено макроикономическо събитие са в апогея си“, посочва Уорън Бъфет в писмо до инвеститорите.

Алтернативата е да се надяваме политиците в САЩ и Европа да извършат фискални и трудови реформи, необходими за пробуждането на инвестиционния апетит. Това обаче би отнело време.

Както често се случва, миналото изглежда доста по-просто от настоящето. Реалността обаче е следната: за разлика от 2008 г. държавните пари няма да помогнат за решаването на сегашната ситуация.