Грийнспан греши, финансовата система може да се реформира

След приемането на закона за защита на потребителите и реформата на Уолстрийт, известен като закона Дод-Франк, мнозина коментатори предложиха начини за неговото оптимизиране. До миналата седмица обаче никой сериозно не беше застъпвал тезата, че по никакъв начин не е трябвало да реагираме на финансовата криза, пише Барни Франк, конгресмен от Масачузетс, в коментар за Financial Times.

И все пак, в статия, публикувана на страниците на FT, Алън Грийнспан заявява, че дори не е трябвало да опитваме (да реформираме финансовата система). По думите му през дългите години на дерегулация и повърхностен надзор, всичко вървяло много добре, при което финансовата система станала толкова „безнадеждно непроницаема“, че законодателите не могат и да се надяват да регулират толкова усложнена материя.

Грийнспан греши и в двете си тези, посочва Франк. В розовата картина, която обрисува, той не включва монументалната криза, която постави на карта фундамента на американската икономика, доведе до незапомнено висока безработица, нестихваща ипотечна криза и безпрецедентна загуба на икономическо влияние на САЩ и Европа. Щеше да е груба грешка, ако проблемът с неадекватните регулации и отслабения надзор не беше адресиран, допълва той.

Всъщност, както и предшественикът му, така и неговият наследник на поста председател на Федералния резерв (Фед), призоваха за решителни реформи и помогнаха за изработването на новите правила.

Твърдението, че регулаторите никога не биха могли да имат „нещо повече от повърхностен поглед“ върху финансовата система, би представлявало самосбъдващо се пророчество, в случай че регулаторите бъдат лишени от инструменти за задълбочен надзор или ако те по някаква причина не използват правомощията си.

Икономистът Марк Занди посочва, че една от грешките, довела до кризата, се състои в това, че въпреки че централната банка е можела да наложи стандарти при отпускането на ипотечни заеми, „Фед просто никога не се е решил на подобна стъпка поради принципи, заложени в тогавашната му политика“. Когато технологиите ни позволяват да проследяваме милиарди транзакции в реално време, неуспехът да надзърнем през „непроницаемостта“ на финансовата система е по-скоро въпрос на желание, отколкото на възможност.

Инструменти, предложени в новото законодателство, въвеждат нов режим за институциите, които са твърде големи, за да бъдат оставени да фалират. Законодателството гарантира безопасното закриване на дадена компания, в случай че системата е застрашена от фалит, подобен на този на Lehman Brothers.

Новият режим гарантира, че цената за фалита ще бъде поета от финансовия сектор, а не от данъкоплатците. Законът също така предоставя инструменти, позволяващи превантивна интервенция в случай на заплаха от финансова криза, което допълнително намалява рисковете от подобно развитие. Ще могат да бъдат въведени ограничения върху търговията със собствен капитал, както и правила, намаляващи обема на транзакции, които носят системен риск.

С новия закон администрацията ще има възможност да регулира и оценения на 600 трлн. долара пазар на деривативни инструменти. Въпреки че доскоро този пазар беше „непроницаем“, сега той ще стане прозрачен. Нови стрес тестове, регистрацията на хедж фондовете (и другите частни фондове за управление на капитали), надзор на доскоро нерегулирани, небанкови финансови компании - всичко това ще гарантира, че възможност за прикриване на сенчести операции няма да бъде оставена. Законът повишава прозрачността и чрез създаването на бюро за финансови изследвания, което ще предоставя достъп на регулаторните органи до информация за цялата финансова система.

Институциите, които са имали възможността да се впуснат в рискови операции и впоследствие, при колапса на системата, да ги прикрият като благоразумни нискорискови транзакции, също допринесоха за кризата. Законът гарантира, че досегашният модел на прехвърляне на кредитния риск чрез емитиране на ценни книжа (originate to distribute), който позволяваше на банките да разширяват кредитирането си при привидно малък риск, ще бъде заменен с модел, при който всички институции, отпускащи кредити, ще трябва да гарантират подобни транзакции с името си.

Това правило, наред с новите капиталови изисквания за банките, известни като Базел III, както и възможността регулаторите да поставят дори още по-строги капиталови изисквания, ще гарантира по-умерено и продуктивно кредитиране. Регулаторите ще бъдат подкрепени и от новото Бюро за финансова защита на потребителите, което има за цел да предотвратява опитите за хищническо и безотговорно кредитиране, което беше катализатор на последната криза.

Грийнспан завършва статията си, изразявайки опасения, че тези нови инструменти могат да се отразят негативно на размера на финансовия сектор като част от брутния вътрешен продукт (БВП).

Адър Търнър, председател на британския финансов регулатор, посочва, че растежът на относителния размер на финансовия сектор може просто да означава и пренасочване на капитали от производството към финансови спекулации, което от своя страна да рефлектира в по-нисък стандарт на живота и понижаване на ефективността.

Тази „финансиализация“ на развитите икономики е въпрос, който определено се нуждае от внимание. Законодателите обаче трябва да гарантират, че независимо какъв е неговият размер, финансовият сектор ще оперира прозрачно и на базата на ясни правила, които защитават данъкоплатците и съдействат за стабилност и растеж на икономиката като цяло.