Ерата на евтиния капитал е към своя край

Глобалната икономика е изправена пред дилема. Усилията за подпомагане на икономическия растеж понижиха лихвените проценти в развитите икономики, а горещи пари, появили се в резултат на това, дестабилизираха валутните курсове и доведоха до инфлация и покачване на цените на активите в развиващия се свят.

Натрупването на резерви в чуждестранни валути и поставянето на бариери пред вливащите се капиталови потоци все по-често заместват тарифите и квотите в арсенала от инструменти, използван от правителствата за търговски протекционизъм.

И все пак, дори във времена, когато тлеещите валутни войни са на път да прераснат в открити търговски конфликти, не трябва да забравяме един факт – това няма да продължи вечно, пишат Ричард Добс, директор на McKinsey Global Institute и Майкъл Спенс, носител на Нобелова награда за икономика в доклада си ‘Farewell to Cheap Capital’, цитиран от Financial Times.

30-годишната ера на прогресивно поевтиняващ капитал е към своя край. Глобалната икономика скоро ще трябва да се справя с проблемите, породени от твърде малко, а не от твърде много капитал. Притесненията за горещия капитал, изливащ се твърде бързо в развиващите се пазари, може скоро да бъде заменен от ера на финансов протекционизъм, в която правителствата ще ограничават изтичането на капитали, за да защитят, както корпорациите, така и потребителите от повишаване на лихвените проценти.

След 1980 г. разликата в цената на капитала в отделните страни се стопи, вследствие на глобализирането на финансовите пазари и понижаването на рисковите премии в развиващите се страни. Капиталът беше изобилен, като дългосрочните лихвени проценти също се понижиха, преди всичко в резултат на намалелите инвестиции в инфраструктура и производствени мощности. Глобалните инвестиции се понижиха драматично, което доведе до спад на търсенето на капитали, чувствително по-голям от растежа на предлагането, стимулирано от бюджетните излишъци в Азия. С други думи „пренасищането със спестявания“, толкова често цитирано, като причина за по-ниските лихвени проценти, на практика се оказа в резултат на спада на глобалните инвестиции.

Днес обаче тази тенденция се обръща. Бързата урбанизация в Азия, Латинска Америка и Африка повишава търсенето за нови пътища водоснабдителни системи, жилища и индустриални мощности. Търсенето на инвестиции в глобален мащаб ще се повишава чувствително до 2030 г., достигайки нива, невиждани от годините на следвоенното възстановяване на Европа и Япония.

Поради няколко причини обаче глобалният апетит към спестяването едва ли ще се увеличи. Китай планира да стимулира вътрешното потребление. Разходите ще се увеличават със застаряването на населението в много страни. Дори повишените разходи за решаване или адаптиране към промяната в климата ще изиграят роля. Като резултат, светът скоро ще навлезе в нова ера на недостиг на капитали и повишаващи се дългосрочни лихвени проценти.

По-високите лихви, от друга страна, ще обуздаят инвестициите и в крайна сметка могат да забавят глобалния икономически растеж с 1 процентен пункт на година.

Последствията от ерата на по-трудно достъпен капитал ще бъдат сериозни. Правителствата трябва да очакват по-високи цени на дълговете и да действат сега, за да стегнат публичните финанси. Фискалните дефицити, които засега са поносими, поради ниските лихвени проценти, няма да може да се финансират толкова лесно в бъдеще и могат да рефлектират още по голямо отдръпване на частните инвестиции.

Дори с добре подредени публични финанси, съществува реален риск правителствата много бързо да преминат към финансов протекционизъм, за да предпазят икономиките си от повишаващите се цени на капитала. Нови правила могат да бъдат въведени, за да попречат на застраховани от държавата банки или пенсионни фондове да кредитират или инвестират навън, както и да задължат държавните инвестиционни фондове да инвестират само у дома.

Подобни мерки ще се отразят негативно на глобалната икономика. Реалните лихвени проценти ще варират в отделните страни, което ще означава, че страни с големи дефицити по текущата сметка ще страдат от нисък растеж. Тези, които пестят от друга страна, страните с излишъци, също ще имат по-ниска възвращаемост.

Затова правителствата трябва да следят за ранните признаци на надпреварата за пестене, а международните институции трябва да започнат да разработват финансовата архитектура необходима за един свят, където капиталите не достигат. Нови механизми, както и трансгранични банкови регулации са необходими за улесняването на преливането на капитал от страните с излишъци към региони, където тези пари могат да бъдат инвестирани.

Нови начини за финансиране на инфраструктурата в развиващите се страни също ще се окажат ключови. Развиващите се икономики трябва да работят за по-дълбоки и стабилни финансови пазари, за да насърчат местните спестявания, докато развитите икономики трябва да въведат политики за насърчаване на спестяванията на домакинствата, или поне да ограничат нивата на ползване на кредити.

Бизнесите също ще трябва да се приспособят към свят, в който капиталът ще струва по-скъпо. Точно както японските компании с достъп до евтин капитал през 80-те години имаха преимущество пред западните си конкуренти, компаниите с достъп до не-скъп капитал – например тези, които са базирани в страни с излишъци, като Китай, или с връзки с държавни инвестиционни фондове, ще се радват на ново конкурентно предимство.

Финансирането вероятно ще бъде обвързано с износа, докато финансовите институции ще трябва да пренасочат фокуса на операциите си към новите глобални източници на финансиране.

За три десетилетия светът свикна с евтиния капитал. Следващият етап на глобализацията обаче ще бъде различен. Правителствата скоро ще поискат да пестят. Въпреки сегашните усилия за подпомагане на глобалното възстановяване трябва да очакваме ера, в която недостигът на капитал ще постави нови спирачки пред растежа.

Едно бъдеще на ширещ се финансов протекционизъм би било също толкова разрушително, колкото и настоящите валутни войни. Трябва да вземем предпази мерки.