Хората в Китай и Япония заслужават по-добро управление от това, което получават. Несръчността на техните правителства е повече от учудваща, пише Том Плейт, политически експерт за региона на Азия от Loyola Marymount University в коментар за Kоrea Times.
По-добро управление обаче не се задава на политическия хоризонт нито на една от двете страни. Това означава, че отношенията им вероятно ще се влошават, и то точно когато спешно е необходимо решение, за да се избегне евентуален конфликт в Източна Азия.
Може би японската болест е по-очевидният от двата проблема. С изключение на първия 5-годишен мандат на Джуничиро Коизуми (2001-06) Япония не е имала приемственост в управлението си от 80-те години на миналия век.
Повечето японски премиери успяват да се задържат на власт за впечатляващо кратки периоди от време, което рефлектира в политическа каша. Никой не взима трудни решения, а всички лесни изходи вече са пробвани.
Нещата се влошават дори още повече. Икономиката на страната на практика е замръзнала, а моралът на гордата островна нация е на път да рухне. Още по-лошо, безмилостният възход на Китай, като лаком икономически кит, подсилва усещането за епохалния залез на Япония.
В същото време високомерието на Китай расте
Няма политическа фигура, която изглежда е в състояние да върне към живот японския дух, пише авторът на статията. Скорошният сблъсък около суверенитета над изолирано островче, намиращо се между южните китайски брегове и Япония, илюстрира това.
Японците настояват, че островът се нарича Сенкаку, докато китайците го наричат Дяою, като и двете страни претендират за суверенитет над него. (Островът между впрочем не е толкова далеч от Тайван, който вероятно е най-правдоподобният собственик в този комплексен териториален спор.)
Арестът, извършен от Япония на капитан на китайски риболовен траулер, за по-малко от 24 часа се превърна в международен инцидент. Като в каубойски филм, двете страни се вторачиха една в друга и никой не отстъпваше, докато японският премиер Наото Кан не мигна и капитанът не беше освободен.
Японците бяха емоционално съкрушени
Ето и опасността: ако азиатската история ни учи нещо за Япония, това е, че да се опитвате да притиснете Япония в ъгъла е грешка. Можете да се обзаложите, че японците няма да се предадат и ще се върнат да се бият. И докато военният арсенал на Китай е огромен, японският е доста по-модерен. Ако представлявах Пекин, пише авторът, не бих си играл с японските военни.
Вместо да притискат Япония в ъгъла, като настояват за освобождаване на капитана при поставени от тях условия, китайците трябваше да успокоят ситуацията, като оставят Япония да запази някакво достойнство и да предложи приемлива и за двете страни формула.
Напоследък обаче Пекин не се държи особено умерено. Вместо това тормози съседите си (от Виетнам до Малайзия и Филипините), с което всъщност прави услуга на Вашингтон. САЩ биха били изключително щастливи да оглавят анти-китайски алианс в тихоокеанския регион. Със своята припряност около претенциите си за суверенитет над няколко тихоокеански острови, китайските дипломати успяха да постигнат нещо, което Пентагона сам никога не би успял – да обрисуват Китай като заплаха.
Това непреднамерено „постижение“ на правителството в Пекин представлява огромен политически гаф, на фона на забележителния прогрес в отношенията със съседите на предишния китайски режим. Може да се говори каквото и да е за бившия президент Дзян Дзъмин и неговата пословична липса на етикет, или за бившия премиер Джу Ронгджи и неговата непреклонност по въпроса за Тайван, но те успяваха да приспят Азия с усещането за сигурност и приятелство струящи от Китай.
Външната политика на Китай беше наречена „мирен възход“. Тази улавяща вниманието фраза, беше предназначена да убеди международната общност, че Китай е изцяло зает с огромното предизвикателство да се грижи за икономическото развитие и нуждите на населението си. Така всички повярваха, че Китай е твърде зает, за да се забавлява с военни амбиции.
На фона на нарастващата военноморска мощ на страната, очевидна вече за всички, Китай разруши внимателно построеното усещане за спокойствие.
преди 14 години Искри прехвърчат, но е рано за война. Когато китайската икономика забоксува на свой ред, а тава е неизбежно, когато се разклатят основите на партийният монопол, тогава врагът като сплотяваща сила ще стане актуален с пълна сила.Китай ще претендира за обединителен център и майка на далекоизточната култура и цивилизация. Вероятно някой ден икономиките на страните около китайските морета ще се обединят мирно както стана с Европа. Защо непременно трябва да воюват. отговор Сигнализирай за неуместен коментар
преди 14 години От 1949 година Пекин става столица на Китайската народна република - wikipedia отговор Сигнализирай за неуместен коментар
преди 14 години ti kak kazvash prijateliu - "beijingska patka" ili "pekinska patka", kato si porachvash v kitajski restorant, imam predvid;) отговор Сигнализирай за неуместен коментар
преди 14 години zashto BG jurnalistite uporito nari4at Beijing - PekinPekin e frenskoto ime na Beijing, dokolkoto si spomniam sled frankofona Jelio Jelev nikoi v BG ne se natiska da podredi BG sred frenskite koloniiFrantsuzite sa dosta jalak primer za podrajanie, zashto triabva da polzvame tehnite nazvania отговор Сигнализирай за неуместен коментар
преди 14 години да бе, ще дойдат у нас да се бият японски нинджи и китайски кунг фу монаси. :) отговор Сигнализирай за неуместен коментар
преди 14 години Айде американската пропаганда в пълен ход, тея *** като нищо ще ни вкарат в някой военен конфликт отговор Сигнализирай за неуместен коментар
преди 14 години поздрав и от мен. доста се подценяват геополитическите спорове на последък заради финансовата криза... да няма изнанадани после отговор Сигнализирай за неуместен коментар
преди 14 години страхотна статия! отговор Сигнализирай за неуместен коментар