Как да се възроди растежът в развитите икономики?

Драматичната промяна в глобалното икономическо влияние на развиващите се икономики и експлозията на държавните дългове вероятно ще останат най-забележителните икономически тенденции в началото на 21 век, пише The Economist.

Преди десет години богатите страни доминираха глобалната икономика – те създаваха около две трети от световния БВП. Оттогава този дял е спаднал до малко над 50%. След още едно десетилетие той вероятно ще е около 40%, защото тогава по-голямата част от световното производство ще се създава в развиващия се свят.

Темпът на изместване на центъра на икономическа тежест свидетелства за успеха на нововъзникващите пазарни икономики. Благодарение на глобализацията и добрите политики, сега почти всички развиващи се страни се изравняват с богатия Запад. В годините от 2002 до 2008 г. повече от 85% от развиващите се икономики нарастват с по-бързи темпове от САЩ.

Издигането на развиващите се икономики е забележително постижение, което донесе и безпрецедентно подобряване на жизнения стандарт за повечето хора на планетата. Но има и друго, по-малко позитивно обяснение за бързото изместване на световния център на икономическа тежест през последните години, и това е липсата на растеж в големите богати икономики в Северна Америка, Западна Европа и Япония.

През следващите няколко години се очаква те да бъдат в стагнация, докато останалата част от света се намира в икономически възход. Причините за това са три, като първата се крие в рецесията от 2008-09 и последвалото я анемично възстановяване, което остави много неизползван производствен капацитет на Запад.

Втората причина е в предстоящото свиване на предлагането, в това число в предлагането на труд заради застаряването на населението на Запад, което ще затрудни силно задлъжнелите страни при изплащането на държавните им дългове. Този проблем може да се коригира или чрез допускане на повече имигранти, или чрез увеличаване на пенсионната възраст, или чрез подобряване на производителността.

В противен случай застаряването на населението на Запад ще се трансформира в по-бавен потенциал за растеж на икономиката. Според изчисления от Дейл Йоргенсон от Харвардския университет и Хуонг Ву от Националния университет на Сингапур средните темпове на растеж на най-големите богати икономики в групата от Г-7 ще паднат до 1,45% годишно през следващите десет години от 2,1% за периода 1998-2008 г. в случай, че производителността не се подобри.

Третата причина да се очаква стагнация в богатия свят са последиците от финансовата криза и слабостта на последвалото възстановяване, което също може да навреди на потенциала за растеж на икономиката. Дългите периоди на висока безработица обикновено намаляват, а не увеличава ресурса от потенциални работници. Безработните губят умения, а разочарованите работници отпадат от работната сила.

Повечето икономисти, до които изданието се допитва, смятат, че капацитетът на богати икономики вече е трайно увреден, особено в страни, където голяма част от растежа е дошла благодарение на балона в строителството, както е в Испания, или финансовия сектор, както е във Великобритания.

Колкото по-дълго търсенето там остане слабо, толкова по-голяма ще бъде вредата върху потенциала за растеж.

Опитът на Япония през последните две десетилетия е един поучителен пример, особено за бързо застаряващите европейски икономики. Финансова катастрофа на страната в началото на 90-те допринесе за спад в растежа на производителността. Скоро след това населението в трудоспособна възраст започва да се свива. Серия грешки на правителството и централната банка удължават агонията от последиците от финансовата криза. Икономиката не успява да се възстанови и се появява дефлация. Резултатът е постоянна комбинация от слабото търсене и намаляване на предлагането на труд.

За да избегнат съдбата на Япония, богатите страни трябва да насърчат икономическия растеж по два начина: чрез подпомагане на търсенето в краткосрочен план и стимулиране на дългосрочното предлагане. За съжаление, правителствата днес често виждат в тези две стратегии алтернативи, а не взаимно допълващи се варианти.

Много от кейнсианските икономисти се опасяват от липсата на търсене. Сред тях са Пол Кругман, както и мнозина от икономическия екип на американския президент Барак Обама. Европейските икономисти, от друга страна, наблягат на повишаването на растежа в средносрочен план, като отдават предпочитание на реформи, като увеличаване на гъвкавостта на пазара на труда.

Те са склонни да отхвърлят допълнителните фискални стимули за подпомагане на търсенето в краткосрочен план. Президентът на Европейската централна банка Жан-Клод Трише е активен застъпник за структурните реформи в Европа, но е и един от най-ревностните защитници на идеята, че намаляването на бюджетните дефицити само по себе си ще стимулира растежа

Всичко това доведе до разпалени, но ограничени всъщност дебати, за това дали трябва да се изберат фискалните стимули или държавните икономии.

Според анализа на The Economist и двете страни се заблуждават. Правителствата трябва да мислят по-съгласувано за това как да подкрепят търсенето и да повишат предлагането в същото време. Точните приоритети и съотношението помежду им ще се различават в отделните страни, но има няколко общи теми.

На първо място, кейнсианците са прави като отбелязват, че за богатите страни като цяло има опасност от престараване с бюджетните икономии в краткосрочен план. Прекаленото преждевременно съкращаване на разходите представлява риск за възстановяването, най-малкото защото то не може да се компенсира от по-меката парична политика (чрез печатане на пари и намаляване на лихвените проценти). За тази цял трябва да се направят подобрения в структурата на данъчното облагане и разходите, които са точно толкова важни, колкото и намаляването на дефицитите.

От друга страна съществува също толкова голям риск от пренебрегване на заплахата за потенциалния растеж на икономиката и от пропускане на възможността за стимулиращи растежа икономически реформи. Важно е заетостта да започне да расте, особено в САЩ, където рекордните нива на дългосрочната безработица са знак, че пазарите на труда може да не са толкова гъвкави, колкото мнозина смятат.

По-бързият растеж не е магическа формула и няма да премахне нуждата да се оттеглят нереалистичните обещания към пенсионерите заради задаващите се тежки задължения в пенсионната и здравна система. Нито пък ще спре неумолимото разрастване на икономическото влияние на развиващия се сеят. Тъй като развиващите се икономики са с по-многобройно население от богатите, то неизбежно ще дойде момента, в който те да доминират световната икономика. Но дали тази промяна ще протече на фона на стагнация или просперитет зависи много от темпото на растеж в богатите страни. За момента е притеснително, че твърде много от тях изглежда са на ръба на стагнацията.