Търговските дисбаланси отново се трупат в световната икономика. Държавната намеса в икономиките преживява ренесанс в стил 70-те години на миналия век, докато финансовият сектор е изпаднал в немилост, пише британският Financial Times.
За съжаление ще настъпи време за нов изблик на меркантилизъм. Фокусирането върху износа на стоки като двигател на икономическия растеж, което обикновено е характерно за развиващите се индустриални икономики, сега се разпространява в САЩ и Европа.
Ако правителствата не са бдителни, лобитата на износителите могат отново да придобият контрол над държавните политики, което би било изключително неблагоразумно.
Страни като Германия и Япония отдавна са вманиачени на тема износ. Новият премиер на Япония Наото Кан говори разпалено за агресивна държавна подкрепа на местните износители.
Износният синдром обаче се изостря в САЩ и Великобритания, които поддържаха големи дефицити по текущите си сметки по време на бума от първата декада на века и изглежда ще продължат да го правят ако търсенето им расте, а световната икономика се възстановява.
Администрацията на американския президент Барак Обама, очевидно уморена от експеримента почти да няма търговска политика, наскоро възприе доста произволната цел от удвояване на износа в рамките на пет години.
Засега това няма сериозни последици, но някои конгресмени демократи упражняват натиск за по-категорична подкрепа за експорта.
Междувременно британският премиер Дейвид Камерън, който видимо копнее за времето на Източноиндийската компания, изглежда иска да трансформира дипломатическия корпус на страната в търговски отдел.
Никой не трябва да се съмнява в нуждата от ребалансиране на световната икономика, станала по-остра с нарастващия търговски излишък на Китай, и правителствата има какво да направят по въпроса.
Например коригиране на валутните курсове и САЩ, с периодичната подкрепа на Европейския съюз и някои развиващи се икономики, са прави да оказват натиск върху Китай заради подценения юан.
Държавната политика за подкрепа на износителите обаче може отново да извади стари проблеми. Тя рискува да създаде неефективен, субсидиран, а понякога и морално неиздържан износен сектор, който изкривява националната икономика.
Насърчаването на идеята, че износът създава работни места, докато вносът ги съкращава, може да превърне протекционизма – незначителен дразнител в последните години, в сериозен проблем. По дефиниция не е възможно всички страни едновременно да се измъкнат от рецесията с помощта на експорта.
Във Великобритания най-настойчивите молители за държавна помощ са износителите на оръжие. Логиката за такава подкрепа почива на неправдоподобното допускане, че квалифицираните работници в тази индустрия нямат друга алтернатива на безработицата.
Нетният принос на промишления износ обаче е във всеки случай по-малко отколкото изглежда, след като дори развитите икономики внасят много от компонентите на износната си продукция. Господин Обама може и да удвои износа на Америка, но точно по тази причина трябва да се приготви и за рязък скок на вноса.
Неотдавнашна публикация на трима икономисти от щатска правителствена агенция изчислява, че 39% от работните места, осигурени от износа на стоки, всъщност са в компании за услуги.
Изглежда авторите заключават, че държавната подкрепа за износа подпомага заетостта в сектора на услугите, но може би е по-уместно да се направи извода, че подобряването на ефективността при услугите е начин за подкрепа на експорта.
Макар че Китай е номер едно в износа на стоки в света (1,2 трлн. долара), САЩ си остава най-големият износител като цяло (1,1 трлн. долара стоки и 0,5 трлн. долара услуги).
В крайна сметка няма магическа пръчка за повишаване на износа, която да премахне нуждата от усилия в основни направления като дипломатически натиск върху валутните курсове, налагане на действащите търговски споразумения, придържане към разумна макроикономическа политика, подобряване на образованието и инфраструктурата, и създаване на насърчаваща бизнес среда.
Проблем с износа сам по себе си няма. Проблемът е в подкрепата за него, която крие много опасности. И нуждата от промяна в начина на растеж на световната икономика не трябва да се превръща в извинение за меркантилизъм, представян повърхностно като конструктивен.