FT: Съкращения или стимули? Днешните икономисти не са научили нищо

За тези от нас, които са се сблъскали за първи път с икономиката в края на 1970 г. и началото на 1980 г., настоящият дебат за фискалната политика в западния свят може да се обрисува с една единствена дума – депресиращ.

Това пише в свой анализ на споровете за това дали правителствата трябва да съкращават своите разходи, или да увеличават стимулите си за икономиката, колумнистът на Financial Times Нейл Фъргюсън.

Според него съвременните кейнсианци няма как и не са забравили грешките в политиката на САЩ, които са допуснати през 30-те години на миналия век след годините на Великата депресия. Въпреки това те изглежда не са поучили от развитието на икономическата теория след излизането на книгата на Джон Мейнард Кейнс „Обща теория на заетостта, лихвата и парите“ през 1936, пише той, която се превръща в „Библия“ на икономиката.

Представен по карикатурен начин, дебатът за стимулите и съкращенията изглежда така: Кейнсианците, от една страна, предупреждават, че икономиката на САЩ е на ръба на нова рецесия. Според тях нищо не е в състояние да я бутне отново в пропастта, както преждевременното съкращаване на държавните разходи.

Това е грешката, която според кейнсианците Франклин Рузвелт допуска в САЩ след избирането му през 1936 г. за президент – той затяга фискалната политика, вместо да отпусне допълнителни стимули за икономиката.

От друга страна, антикейнсианците спорят, че фискалната политика на САЩ е неустойчива. Техните аргументи са, че бюджетният дефицит на САЩ е над 10% от брутния вътрешен продукт (БВП), което накара Бюджетната служба към Конгреса да предупреди, че съгласно алтернативният й фискален сценарий, който е все по-вероятен, дългът на САЩ, държан от публични лица, ще нарасне от 62% от БВП през тази година до над 90% през 2021 г.

В своя влиятелен доклад, публикуван по-рано през тази година, икономистите Кармен Райнхарт и Кенет Рогоф предупредиха, че страните с дълг над 90% от БВП са обречени на по-нисък растеж и висока инфлация.

Кейнсианците обаче отричат тези твърдения, като посочват, че лихвените проценти по десетгодишните американски държавни ценни книжа (ДЦК) са едва 3%, което е знак за липса на инфлационни страхове. На свой ред антикейнсианците отбелязват, че корекциите на пазара на облигации не настъпват постепенно, а често идват изведнъж. Достатъчно е една лоша новина, например понижение на рейтинга, да доведе до разпродажби. Противниците на кейнсианските схващания предупреждават още, че освен за инфлацията, инвеститорите в облигации се страхуват и от възможността САЩ да фалират.

Аргументът им за това е, че близо половината, или 47%, от държавния дълг на САЩ в публични ръце, се държи от чужди инвеститори, които могат да решат в един момент, че не желаят повече да финансират разходите на американското правителство.

Според Кейнсианците обаче, сред които е нобеловият лауреат по икономика Пол Кругман, дебнещите за отмъщение пазари са митични същества. Антикейнсианците, начело с харвардския професор Робърт Баро, казват, че истинския мит е мултипликаторът на Кейнс, който би трябвало да конвертира фискалните стимули за икономиката в значително по-голям растеж на съвкупното търсене. Според тях свръхголемите дефицити не на последно място влошават и бизнес доверието, защото предполагат по-високи данъци.

И целият този спор продължава от месеци за голямо удоволствие на финансовите медии. Той обаче е до известна степен спор не само за икономиката, но и за историята.

Бюджетният дефицит на САЩ е 4,7% от БВП през 1933 г и се повишава до 5,6% през 1934 г. Държавният дълг нараства леко от 40% до 45% от БВП малко преди началото на Втората световна война. Разходите за войната обаче са тези, които раздуват до рекордни нива дефицита на САЩ и замесените в нея страни. По своята мащабност те се повториха само веднъж в историята – след ипотечната криза от 2007 г.

Ето защо това, което се случва сега, не бива да се сравнява толкова с 30-те години на 20-ти век, колкото с 40-те, а именно: в наши дни страните имат разходи както в годините на Втората световна война, без обаче да има война.

Различията спрямо тогава обаче са огромни. На първо място САЩ финансират огромния си дефицит от войната чрез спестяванията на населението и бизнеса, на които продават военни облигации. От друга страна, икономиките в режим на война по същество са затворени, което означава, че няма изтичане на фискалните стимули. На трето място, военните икономики работят при максимален капацитет, което на практика означава, че чрез контрол в частния сектор може да се предотврати инфлация.

Днешните дефицити обаче се поддържат не във военно време, а в момент, в който САЩ е силно зависим от чуждестранни кредитори, и във все по-голяма степен от все по-силния стратегически съперник Китай, който държи 11% от американските ДЦК в частни ръце. Всичко това става в момент, в който икономиките са отворени, поради което много от американските стимули всъщност облагодетелстват китайските износители. Освен това сега има много неизползвани мощности, което означава, че дефлацията е по-голямата заплаха за икономиката от инфлацията.

Разбира се, подобна комбинация не е прецедент. Много преди Кейнс да се роди правителствата в страни от Аржентина до Венецуела експериментират с големи дефицити в години на мир, за да видят дали има начин да избегнат по-трудни решения. В крайна сметка експериментите винаги завършват или за сметка на чуждестранните кредитори, които не получават обратно вложенията си, или за сметка на местните кредитори, които понасят висока инфлация, която обезценява вложенията им.

Когато икономиката расте бавно, последиците от големите дефицити могат да се забавят. Но неизменно идва момент, в който печатането на пари от централната банка и растящия дълг на правителството ще предизвика рязко увеличение на инфлационните очаквания.

Със своят доклад от 1981 г. за големите инфлации американския икономист Томас Сърджънт сложи край на Кейнсианската ера. Той показа, че единствено една решителна промяна в режима на политиката на правителствата, натрупали големи дългове, може да донесе стабилизация на икономиката, защото само това ще е достатъчно, за да промени инфлационните очаквания.

Според анализа икономисти като Пол Кругман не са научили нищо от десетилетията на изследвания на очакванията на стопанските агенти. В крайна сметка големият победител в академичните спорове за фискалната криза, са привържениците на поведенческите финанси, които отдават ключово значение на възходите и паденията в човешката психология.

Това се потвърждава от изследванията от двете страни на Атлантическия океан. Хората са изнервени от наличието на дефицити като от Втората световна война, без да има война, която да ги оправдае. Според едно неотдавнашно проучване, публикувано във Financial Times, 45% от американците вече се опасяват, че тяхното правителство няма да е в състояние да изпълнява своите финансови задължения в срок до 10 години.

Проучванията на бизнес и потребителското доверие по целия свят рисуват същата картина на растяща тревожност.

Ето защо е дошло време за промяна в режима на фискалната политика, за която Сърджънт говори преди 30 години, и която Маргарет Тачър и Роналд Рейгън прилагат успешно. Това означава, че изборът не се свежда до стимули или съкращения, а до фискална политика, която възвръща доверието на частния сектор и тази, която го убива.