Фед и контролът над кривата на доходността. Какво може да се обърка?

В борбата с икономическия спад, причинен от пандемията от коронавирус, някои икономисти предложиха на Федералния резерв на САЩ да се обърне към инструмент, който не е използвал след Втората световна война: контрол над кривата на доходността на ДЦК.

Досега Фед се противопоставя на идеята, но изглежда, че финансовите пазари очакват в определен момент институцията да отстъпи. В този контекст си заслужава да помислим за дългосрочните икономически рискове от такъв ход, пише Ноа Смит за Bloomberg.

Обикновено държавните облигации с по-дълъг падеж имат по-високи лихвени проценти. Колкото по-дълъг е времевият хоризонт, толкова по-голям е рискът от инфлация (или неизпълнение), което изисква и по-висока възвръщаемост като компенсация. Обикновено Фед контролира само краткосрочните лихви - намаляването им кара и дългосрочните лихви да спадат, но премията върху дългосрочните облигации остава приблизително същата.

При контрола над кривата на доходността, Фед намалява и премията върху дългосрочните облигации. Това направи централната банка по време на Голямата рецесия по линия на количествените улеснения. Освен това при контрола над кривата на доходността Фед изрично декларира целта си за дългосрочните лихви. Предимството тук е, че потенциално се избягва по-голямо разширяване на баланса, тъй като вероятно участниците на частния пазар просто ще търгуват с облигации по целевия лихвен процент, вместо да принуждават Фед да купува ценните книжа, за да понижи лихвите.

Въпросът обаче е защо Фед ще направи това. В Голямата рецесия целта на потискането на дългосрочните лихвени проценти с количествени улеснения беше да подтикне частния сектор да заема повече пари и по този начин да развие икономиката. Този път обаче Фед вече дава заеми директно на кредитополучателите. Ниските дългосрочни лихвени проценти могат да осигурят допълнителен стимул, но основният ефект би бил да се направи федералния дефицит по-устойчив. Като поддържа дългосрочните лихви ниски, Фед ще гарантира, че Министерството на финансите може да заеме всичко необходимо за подпомагане на домакинствата и бизнеса през пандемията, без да се притеснява от свръхнатрупване на краткосрочен дълг. Фед контролираше кривата на доходността по време на Втората световна война, за да подпомогне финансирането на военните действия. Пандемията донякъде прилича на война, така че обосновката е подобна.

При такава пандемия е добре правителството да може да взема заеми евтино. Специалните обезщетения при безработица, подкрепата за бизнеса и програмите за потушаване на самия вирус са краткосрочни разходи, които няма да продължат, след като коронавирусът премине. По този начин контролът над кривата на доходността може да действа като вид застрахователна полица за правителството против макроикономически главоболия, докато то прави това, което трябва да направи.

Но ако политиката се запази след отшумяването на пандемията, може да има проблеми. Първо никой всъщност не знае какъв би бил ефектът от ограничението на лихвените проценти от Фед върху икономиката в нормални времена. Някои икономисти изразяват притеснения, че постоянните ниски лихви пораждат непродуктивни компании, които оцеляват само чрез евтин дълг (т. нар. зомбита - бел. ред.) Възможно е също така ниските ставки да са от полза за големите компании повече, отколкото за малките, което да изостри проблема с монополната власт.

Втората опасност е инфлацията. В момента, тъй като пандемията тежи върху търсенето, инфлацията изглежда малко вероятна, но след края на този епизод, контролът на кривата на доходността може да доведе до повишаване на цените. Ако инвеститорите не са в състояние да получат премия за закупуването на дългосрочни облигации, те могат да се откажат от този пазар, принуждавайки Фед да купува дългосрочните облигации, за да поддържа целите си за лихвения процент и да задържа ниските разходи по държавните заеми.

Контролът над кривата на доходността може също така да доведе до ситуация, известна като фискална доминация, при която паричната политика става подчинена на нуждите на Конгреса. Ако предприятията смятат, че Фед просто ще създава толкова пари, колкото е необходимо за финансиране на държавния дефицит, тогава те могат да очакват скок на инфлацията. Това би ги накарало да повишат цените, създавайки инфлация. Това се случи в края на 40-те години на миналия век. Фед продължи да прилага контрола върху кривата на доходността след войната, но спря да го прави, след като инфлацията нарасна до 17%.

Като има предвид тези дългосрочни опасности, Фед не желае да се ангажира с политика, която може да бъде политически трудна за прекратяване. Така че институцията засега се въздържа от контрола над кривата на доходността. Но ако инвеститорите се разтревожат и започнат да изискват по-висока доходност по дългосрочния държавен дълг, Фед може да се окаже без друг избор. За добро или за лошо.