Държавата като корпорация. Какво лошо има в това?

Поощрението несъмнено е мощно оръжие. Плащайте заплата на служителите си дори ако не работят и те наистина няма да го правят. Награждавайте банкерите за поемането на огромни рискове и те ще продължават да поемат такива.

Всеки един бизнесмен разбира прекрасно тези принципи. Поради тази причина ежедневно се хвърлят огромни усилия за разработването и подобряването на бонусни програми, които да могат да доведат до сближаване и напасване на акционерите и служителите.

Да пренесем тези принципи на държавно ниво. Тогава те биха звучали горе-долу така – гарантирайте доживотна работа на служителите в публичния сектор дори когато те са мързеливи и некомпетентни и наблюдавайте какво ще се случи с тяхната продуктивност. Така започва коментар на Брет Аръндс за американската администрация, публикуван в Wall Street Journal.

Всички компании имат за цел да максимизират печалбата за своите акционери. Това трябва да се случва в баланс с интересите не служителите, които да имат стимул да работят за постигането на въпросните цели. На примера на държавата това би трябвало да означава, че служителите й – а именно всички заети в публичния сектор, трябва да работят за максимизиране на печалбата на гражданите.

Бордът на директорите на държавата би трябвало да бъде Министерски съвет, който трябва да се подпомага от управителен съвет – Народното събрание и множество дирекции – министерствата и техните служители. В условията на криза видяхме много компании, където недоволните акционери смениха бордовете, на много места бяха извършени мащабни съкращения, а заплатите бяха орязани.

Тук логично звучи въпросът как се оценява дейността на публичните служители, какви ползи и изгоди имат те на фона на всички останали граждани и как държавата гарантира, че като техен работодател те се трудят активно за постигането на заложените цели. Казано по-накратко – защо в публичния сектор ударението се поставя върху основната заплата, а не върху бонусите и как точно се стимулират служителите от администрацията.

До настоящия момент в администрацията не се наблюдават съкращения. Въпреки предупрежденията, че бюджетът може да остане на червено, не виждаме значителни реформи в начина на възнаграждение на заетите в публичния сектор. Финансовият министър Дянков пък каза, че в една от административните структури – БАН, работят „феодални старци, които взимат някакви заплати“.

Вероятно има и много други подобни структури. До момента обаче новото правителство единствено подменя служители, които не са вършили добре работата си, а не извършва качествена реформа. Ако се върнем на горните принципи, то липсва каквато и да е гаранция, че новите лица ще се справят по-добре с работата си. Така че персоналните промени е хубаво да бъдат съчетани с промяна на начините за възнаграждение.

Оптимизиране на отдели бе направено в много фирми, в резултат на което много хора загубиха своята работа. Безработицата расте, което праща все повече хора да чукат за помощ на вратата на социалното министерство. Това заплашва още повече бюджета на страната и „малката пица“, създадена от екипа на Дянков за следващата година.

Далеч по-различна ще бъде обществената нагласа ако постигането на целите от въпросната „малка пица“, известна официално като Бюджет 2010 бъдат заложени като фактор, участващ във формирането на заплатите в администрацията. Това би мотивирало много от служителите на държавния апарат, а самото общество би станало по-толерантно към правителството и парламента.

В момента ситуацията е ясна – колкото и работа да се свърши, в края на месеца заплатата идва, а за Коледа обикновено идват и надбавки. Защо тогава държавните служители да се напъват? Единственото нещо, което може да ги накара да работят в момента са парламентарните избори. Те обаче са веднъж на четири години, а българският избирател е доказал, че помни кратко и често се оставя да бъде омаян с краткосрочни резултати, постигнати непосредствено преди предизборните кампании.