Кризата – още една причина за избор на публичност чрез IPO

За да се развива и да расте една компания, при равни други условия, са нужни инвестиции – в разширяване на капацитет, в подобряване на ефективността, в проучвания и развитие, в оборотни средства и т.н. Инвестициите обаче сами по себе си не гарантират растеж за компанията, тъй като не винаги “другите” условия са “равни”.

Например, колкото и да инвестира едно дружество, ако няма търсене за неговия продукт (или търсенето намалява), то няма как да се увеличи неговата стойност и оттам нетното богатство за собствениците му, а напротив – инвестицията представлява загуба на стойност и води до декапитализация на дружеството.

Тъкмо това се случва в момента не само в България, но и в глобален икономически план – инвестициите, направени от компаниите в близкото минало, не носят очакваната (планирана) доходност, а прогнозите са рецесията да продължи поне година, което отлага възвръщането на последния лев от инвестирания вече капитал за един много по-късен етап, “разтягайки” доходността във времето. Разбира се има и изключения.

С други думи, поетите рискове за съжаление се сбъдват. Въпросът е кой ги поема, което веднага опира до източниците на финансиране на инвестициите.

По правило придобиването на инвестиционни активи, чиито срок на откупуване (възвръщане) е относително дълъг, е нужно да се финансират с дългосрочни капитали (собствени или привлечени) и обратно – тези активи, които могат да бъдат обърнати в кеш, да речем в рамките на годината, каквито са запасите например, е нужно да бъдат финансирани с краткосрочни парични потоци.

От своя страна финансирането със собствени капитали може да стане от досегашните собственици на компанията или чрез привличане на нови акционери (IPO, дялов капитал).

От какво зависи изборът на мениджмънта за един или друг начин на финансиране на необходимите инвестиции в придобиване на най-доходоносните активи? От една страна зависи от това, дали досегашните собственици на капитала на дружеството имат финансовите възможности да осигурят необходимите средства, а от друга - от това кой капитал е "по-евтин".

Теорията предполага, че собственият капитал е по-скъп от привлечения (облигационни, банкови заеми), тъй като рискът при него е по-голям. В случай на фалит първо биват обезщетени кредиторите и чак накрая собствениците на акции, ако все още съществува нетна ликвидационна стойност на фирмата. Освен това лихвата по привлечения капитал е гарантирана, докато дивидентът зависи предимно от нетните резултати.

Обстоятелствата до миналата година бяха такива, че и двата вида капитал (собствен и привлечен) бяха относително евтини, при което въпросът кое финансиране е по-удачно от гледна точка на цената му, не стоеше на дневен ред.

Следователно кой трябваше да е критерия за избор на единия или другия начин на финансиране на инвестициите? Отговорът се състои в изискуемостта на самия капитал.

Някои от българските предприемачи предпочетоха да финансират инвестиционните си програми чрез борсата, осъществявайки първични публични предлагания (IPO), при което се разделиха със съвсем малка част от относителната си собственост в компанията и набраха необходимия капитал.

Други не пожелаха да бъдат акционери със собственост по-малка от 100% от капитала и финансираха инвестициите си с дългосрочни банкови заеми.

Разбира се имаше и такива, които са листнати на борсата, но пак поради нежелание за разделяне със относителната собственост върху дружеството и неговия бизнес, не се възползваха от предимстата на публичността, а именно бързият достъп до акционерен капитал.

Защо вторият и третият вариант се оказват по-рискови за съществуването на компанията в текущите условия на остър и продължителен (според очакванията) спад на търсенето?

Лихвените разходи са фиксирани разходи – те не зависят от това дали фирмата продава и печели повече или не. Следователно при прекалено голям дял на привлечения капитал в структурата на пасива на баланса и в условията на спад на продажбите, може да се стигне до значителни продължителни нетни загуби за компанията и оттам за акционерите й. Много вероятно е и обявяването на фалити, ако кризата продължи достатъчно дълго.

От друга страна, в условията на дефицит на капитали, банката, поради изтичане срока на договора, може и да не пожелае да рефинансира заема (облигационен или банков), който е бил използван за покупка на инвестиционни активи, което отново поставя под въпрос физическото оцеляване на фирмата.

Не така стоят нещата при собствения капитал – веднъж набран, той напрактика е неизискуем. Дивидент ще има само, ако акционерните собственици вземат положително решение за такъв и ако текущото финансово състояние на дружеството го позволява.

Следователно собственият капитал е онази стабилна основа, която прави съществуването на компанията по-малко рисково и по време на криза вероятността от фалит е значително по-малка.

Той е буфер, който е в състояние да поеме сбъднатите рискове, съпътстващи прогнозите на мениджърите по отношение на инвестиционните им програми, с цената на по-ниска (средногодишна) възвращаемост.

Алтернативата за собствениците на компании, които нямат необходимите финансови средства и са попаднали в капана на прекалено големия ливъридж (значителни разходи за лихви) и падащите продажби, е или привличане на компания за дялови инвестиции, или реализиране на IPO.

"Цената" на спасяването обаче ще бъде повече на брой акции с достатъчно ниска емисионна цена, заслужаваща си поемането на риска от новите акционери, при което относителният дял на старите собственици в капитала на съответното дружество ще намалее значително.

Тук опираме до въпроса "Не е ли по-добре да съм акционер с 20% участие в 100 милионна компания, отколкото 100% собственик на същата компания, но с капитализация от 10 милиона?".

Дали голямата задлъжнялост на българските предприятия не е резултат от манталитета и начина на мислене на българския предприемач, който не желае да сподели бизнеса си с широката публика чрез листване на БФБ и поради това финансира растежа си предимно с “кредитно гориво”?

За да научите повече за кризата и капиталовите пазари заповядайте на срещата на Клуб Investor.bg на 16 декември (вторник) на тема „Стигнаха ли пазарите до дъното?“ с гост Алекси Андонов.