Извличаме ли някакви изводи от опита на другите, когато са в криза?

Преди повече от десетилетие България беше във вихъра на криза, създадена от погрешни вътрешни политики. Тогава научихме до какви проблеми води неблагоразумната икономическа политика от собствен опит. Днес сме в по-благоприятна позиция – може да се учим от опита на другите, които са в криза. И съответно, да избягваме техните грешки.

Доверие

В последно време видяхме как институции рухват буквално за часове в момента, в който доверието на инвеститорите в тях намалее (независимо дали е имало причина за това, или не). Толкова малко се знае в момента за финансовата система, че недоверието се увеличава за всички и особено за тези, които изглеждат по-неблагоразумни.

Тук отново има поука за България. Съвсем наскоро Moody's намали перспективата по кредитния рейтинг на страната (като това неслучайно се случи точно след като правителството реши да похарчи 1,2 милиарда лева от излишъка). В сегашната кризисна ситуация всяка страна, която направи и най-малкия жест в посока на неблагоразумие бива наказвана веднага и непропорционално силно. Похарчи ли правителството твърде много от излишъка в бюджета, това може да доведе до намаление на кредитния рейтинг и загуба на инвестиционно доверие с последваща болезнена рецесия. С две думи, дали ще ни удари силно финансовата криза, или не, в най-голяма степен зависи от политиката на нашето правителство.

Too big to fail

Твърде голям, за да фалира – това е проблем, който притеснява отдавна икономистите, а отскоро стана и публично известен покрай спасените от американското правителство финансови институции. Идеята е, че ако една институция стане твърде голяма и системно важна за системата, правителството би било склонно да я спаси, за да не допусне големи икономически поражения. Знаейки това, пазарните играчи възприемат институцията за безрискова и съответно тя получава евтино финансиране дори когато поема големи рискове.

Накратко, too big to fail стимулира рисково поведение и увеличава рисковете за данъкоплатците и икономиката. Съответно, този проблем би трябвало да се избягва.

В България имаме примери за това как се прави точно обратното – създава се too big to fail проблем дори там, където той не е съществувал. Например наскоро създаденият Български енергиен холдинг е точно такава структура – толкова голяма и важна, че ако тръгне да се разклаща, ще бъде спасена от правителството. Други подобни примери са държавните железници, монополната здравна каса и т.н. В тази връзка, от години задавам въпроса защо Фондът за гарантиране на влоговете не презастрахова рисковете, които поема в чужбина – и въпросът продължава да е актуален.

Държавна гаранция

Рухването на Фани Мей и Фреди Мак е друг риск, за който икономистите отдавна предупреждават. Тези квазидържавни институции ползват имплицитна държавна гаранция – в смисъл че, понеже са създадени от Конгреса на САЩ и имат силна политическа подкрепа в него (увеличена и чрез солидно финансиране на предизборни кампании), всички приемат, че държавата няма да позволи те да загинат. Точно това се случи на практика – те бяха спасени с пари на данъкоплатците.

Отново същия проблем – печалбите за частни инвеститори, а загубите и рисковете – за данъкоплатците. Затова и в България повечето макроикономисти са подозрителни към идеите да се дават държавни гаранции наляво и надясно. Колкото и да се обяснява, че за проекти като АЕЦ „Белене“ държавната гаранция нямало да се реализира. Така казваха и за Фани и Фреди – а видяхме какво стана.

Наскоро беше приет закон за студентското кредитиране, който предвижда държавна гаранция за студентските кредити. Отново сериозен потенциален проблем, който е добре да се адресира, преди да е станал твърде голям.

Анализът е изготвен за Investor.bg от Георги Ангелов - старши икономист в Институт „Отворено общество“. Ангелов поддържа блога за икономика Ikonomika.org.