Инфраструктурните проекти - само си говорим

Неоспорим икономически факт е, че развитата икономика се нуждае от развита инфраструктурна мрежа. Двете неща са органично взаимосвързани. Една икономика не може да се определя за развита, ако липсва модерната инфраструктура. Нещо повече, не може да се мисли за интензивно развитие на една икономика, ако липсва развита инфраструктура.

Не е случаен фактът, че много страни, чиято икономика в даден период се е развивала с бързи темпове, най-често са започвали бурното си развитие с реализирането на големи инфраструктурни проекти.

Наличието на развита пътна мрежа, на гъста железопътна мрежа, на електропреносна мрежа, на язовири, на тръбопроводи, газопроводи, модерна съобщителна мрежа и достъп до интернет, от една страна, е необходимо условие, а от друга - фактор за стабилен и бърз икономически растеж.

Това е основната причина за изискването държавата да играе главната роля за развитие на инфраструктурата. Независимо от това кой финансира и кой създава големите инфраструктурни проекти, в тяхната основа е държавата.

Тя трябва да приема стратегиите, да инициира проектите, тя трябва да избира строителите, държавата трябва да търси и да гарантира средствата.

Всичко това е азбучна истина в икономиката и я припомням с риск да разсърдя и начинаещите студенти по икономика. Правя го обаче не заради студентите и икономистите. За съжаление, и азбучните истини често се забравят.

През последните пет години българската икономика показва не лоши резултати, икономическият растеж е стабилен и относително висок. В същото време за последните двайсетина години в страната не е реализиран нито един национално значим инфраструктурен проект.

Нещо повече, наличната инфраструктура, главно пътища, жп линии, мостове, канализация, водопроводи и др., е остаряла, демодирана и по никакъв начин не отговаря на амбициите за превръщане на българската икономика в модерна и развита европейска такава.

През последните години страната получи доста сигнали от външни инвеститори, че лошата инфраструктура е главната причина в страната да не бъдат реализирани редица проекти и инвестиции. Многозначителен е фактът, че България е единствената страна в този регион на Европа, която остана без производство на автомобили.

При целия бум на инвестиции от страна на автомобилните фирми от цял свят, България остана буквално извън всички сметки. За последните 15 години бяха инвестирани десетки милиарди в строителството или преоборудването на мощности за производство на автомобили.

Инвестициите в нашия регион (географски разбиран в малко по-широк смисъл), си разделиха Словакия, Чехия, Унгария, Полша, Румъния, Украйна, Русия... Причините България да не получи част от тези инвестиции се крият главно в лошата инфраструктура, предлагана на автомобилните производители.

Представяте ли си начините, по които евентуалната българска продукция би тръгнала към Европа или Близкия изток? Или начините, по които в евентуалния български автомобилен завод биха идвали детайлите и частите?

Дали това може да стане по пътищата към и от сръбската граница, дали по разбитата жп мрежа или през единственият мост на Дунав?

Или може би през демодираните български черноморски пристанища? Има нещо дълбоко сбъркано в това да залагаш стратегия за икономическо развитие в която не се предвиждат масирани инвестиции за обновяване на остарялата и демодирана инфраструктура и в същото време да заявяваш, че се очаква висок икономически растеж.

Да, инвестициите през последните години не са малки. Но първо, не са малки в сравнение с години в които въобще липсваха, второ - ръстът се дължи главно на инвестициите в енергетиката, т.е. в инфраструктура и трето, инвестициите биха били много по-високи, ако инфраструктурата беше по-добра.

Да оставим големи индустриални проекти, като споменатото автомобилостроене. Вижте един отрасъл, който безспорно се развива през последните 7 години с устойчиво високи темпове – строителството.

Тук парадоксите са още по-големи, а липсата на инфраструктура ще доведе до дълготрайни, често пъти и непоправими последици. Там където има бум на нови строежи, без преди това да е създадена нормална инфраструктура, която да поеме новите обеми, се раждат невероятни проблеми.

Разходете се из предпочитаните за живеене софийски квартали, където строителството процъфтява. Впечатлението за неконтролируем хаос ще изпари добрите чувства от новото и често пъти нелошо строителство.

Липсата на някаква градоустройствена планировка вади очите. Всеки собственик, дори и на малък парцел, очевидно е успял да помести на него цял блок, живущите в който спокойно могат да надничат в помещенията на съседния.

Улиците правят извивки съобразно хрумванията на строителите и се получава нещо като тесен близкоизточен сокак. Да се мисли за озеленяване, за детски площадки, за хармонична околна среда е невъзможно.

Не само край морето, но и в София, а вероятно на още много места, има цели нови квартали, които не са предвидени в капацитета на канализационната мрежа, а някъде тя изобщо липсва и се копаят септични ями, както това е ставало преди 200 години...

Може да се изброяват още много примери, които показват, че трябва да се вземат спешни мерки за развитие на инфраструктурата в България. Това не може да стане по-друг начин, освен проектите да бъдат инициирани и подкрепени от българското правителство.

Държавата може да е излишна във всички останали икономически области, но не и при големите инфраструктурни проекти. Това, което вече продължително време виждаме около довършването на магистрала Тракия обаче, е обезкуражаващо.

Всъщност, целият построен за последните двайсетина години магистрален път в България се измерва... с няколко десетки километри. В същото време страни като Чехия, Словакия и Унгария за същите години създадоха напълно нова и модерна мрежа от магистрали. Дали българските управници могат радикално да променят нещата в областта на инфраструктурните проекти?

Дали могат чрез тях да дадат сериозен тласък на икономиката? Дали могат до голяма степен да решат чрез инфраструктурни проекти и обекти проблемите със заетостта? Дали могат да удвоят чуждите инвестиции?

За целта е нужен мащабен подход, поглед към бъдещето, чувство за перспектива и национална отговорност. А дали притежават всичко това?