Когато учените изнервят с говоренето си

На 19 ноември 2020 г. германската изследователка по трансформация Мая Гьопел зададе на интервюиращия я по телевизия RBB водещ Йорг Тадеуш интересен контравъпрос: „Имате ли впечатление, че ние, учените, се радваме на това?“ Въпросът е очевидно риторичен, подразбиращият се отговор: „Не, ние не се радваме на това" А именно да настояват да се вземат насериозно резултатите им от научните изследвания и да се обсъждат възможните последици от тях.

Разговорът между Тадеуш и Гьопел бе за степента и последиците от изменението на климата; ставаше дума за необходимостта от социални и индивидуални ограничения, за да може светът да избегне катастрофа, която би означавала много по-големи ограничения. В такъв случай оцеляването трябва да е възможно при сравними цивилизационни условия.

В крайна сметка обаче въпросът на експерта към неспециалиста потвърждава наличието на едно раздразнение, което съществува и по отношение на пандемията на коронавируса и в разговорите за расизма (по-специално в Германия): Учените излизат публично и стават част от преговорния процес за възможните решения на даден проблем. В този процес техният опит е първо на първо само един фактор сред многото, и, второ, често е обект на неразбирането, че самият експертен опит трябва да стане част от този процес. Научно доказаните знания трябва да се променят, трябвало да са податливи, да признават различни тези, да се стремят към компромиси, да признават така наречените социални реалности и като цяло да бъдат подлагани не само научно, но и ненаучно на контравъпроси и съмнения, пише в свой анализ германският Die Zeit.

Научните изводи не са просто мнения на учените

След това ученият се конфронтира, например, с отклоняващи се констатации на изследването (скандалният един изследовател на климатичните изменения измежду сто други, който единствен отрича съществуването на климатични промени) и трябва отново и отново да обяснява защо не смята неговите констатации за валидни; или заключенията на учените от общопризнатите констатации се поставят под съмнение, защото, разбира се, винаги има и други заключения, но експертът може само да повтори защо е стигнал до този извод. Или получава покровителственото обяснение, че хората няма да се съгласят с нещо. След това той, ученият - вероятно тотално уморен от грубостта, обяснява, че тогава хората ще трябва да се съобразяват с напълно различни неща.

В крайна сметка обществеността е изправена пред проблем с тълкуването. Политическият компромис - подобен на настоящия по отношение на отварянето на училища и детски заведения или ресторанти в България, заобикаля от километри различните епидемиологични препоръки, но в същото време се представя за разумен по отношение на научните категории по отношение на броя на заразените. И сега какво? Или съответните учени очевидно са представяни пред обществото като извънземни сеещи страх фантазьори с техните мании за всемогъщество. Или политическите решения се отричат като неадекватни за успешното преследване на собствената цел – печелене на наричаната „война“ пандемия. Това би изложило политическите решения като „ирационални“. Доста приятно бе да видим как преди няколко дни вирусологът Мелани Бринкман представи в сп. Spiegel стратегията, която нарича No-Covid, назова  настоящата ситуация пандемия и даде опустошителна присъда на групата на министър-председателите (на германските провинции): „Най-големият ни проблем е, че някои политици искат да видят първо дали наистина сситуацията ще се влоши толкова, колкото се прогнозира“.

Науката никога не е радикална

Това дразнещо експертно мнение става критично изнервящо, когато надхвърли собствения си обхват на тълкуване. Всичко започна в началото на пандемията, когато Кристиан Дростен (германският аналог на генерал-майор професор д-р Венцислав Мутафчийски) реши през март 2020 г., че „сега ние трябва да намалим малко политическата журналистика и да позволим на научната журналистика и журналистиката, базирана на съдържание да изпъкнат“. Дростен просто не е авторитетът за решаване на това, което „ние“ трябва да правим, а също така не и за журналистиката, нейната мисия и задачи.

Заплахата му по онова време, че науката „трябва да се оттегли подредено, ако това не спре“ (б. ред. журналистическите нападки и налудничави въпроси), може да се разчете с малко по-различен поглед днес, с натрупания едногодишен пандемичен опит: а не като претенция за тълкуване на политическата и медийна рамка. По-скоро изявлението на Дростен по онова време днес може да се счита почти за научно откритие. Там, където публичният дискурс организира схващането между индивидите, когато отделни събития, свързани със страничните ефекти на ваксината или липсата на имунитет от някои ваксини, получават значително внимание, а науката не може да каже нищо за тях, освен че това са отделни еднократно инциденти, науката вече не може да има ефективно мнение. Опасенията от експертокрация с трайно неразумни ограничения на основните права е едно. Непостоянната политическа клика, която игнорира предсказуемото бъдеще въз основа на настоящата осъществимост (и също така тълкува непрекъснато падащото одобрение към мерките само в едно измерение - като „желание за отпускане на мерките“), е съвсем друг проблем.

Следователно въпросът не е в това до каква степен раздразнените експерти биха могли да общуват „по-добре“, за да не бъдат счетени погрешно за арогантни, упорити или дори авторитарни. Въпросът е по-скоро как може да се гарантира, че те няма да бъдат дразнещи. Не става въпрос за непременно съгласуване на политическите дейности с тяхната експертиза, а по-скоро за това да се придвижват в научната референтна рамка със собствените си политически изявления и журналистически запитвания.

Несполучливата публична комуникация на експертите

Това изисква интелектуална честност: да не се съмняваме, че например се случват климатични промени, които ще доведат до значителни социални проблеми. И да не се съмняваме, че мутиралият вирус с по-голяма заразност отчита също толкова малко произволни ограничения на честотата, колкото и заклинанията, че определени места (детски заведения и училища) не са двигатели на пандемията. По някое време те ще бъдат, защото Covid-19 все още е странно заболяване, защото все още не е изследвано. Но вирусът (а в това науката е тревожно единодушна, включително тези много цитирани изследователи, които поставят под въпрос смисъла на определени мерки) е нормален вирус и все повече се разбира за това как той се разпространява от човек на човек. Той непрекъснато ще се връща обратно, докато само малка част от населението е ваксинирано, докато липсват ефективни средства срещу локалните огнища, а ранното откриване не сработва. Защото мутациите на вирусите (могат да)  променят ситуацията.

Канцлерът също посочи наскоро, че смята договорените мерки за неадекватни по отношение на борбата с пандемията с мутациите ѝ. Като цяло в края на мандата си физикът Ангела Меркел изненадващо често е върховният, раздразнен експерт. Но и тя е наясно, че рисковете от политически решения са неизбежни и следователно отговорни; правейки това, тя нанася вреди на всички учени. Науката потъва до нивото на една от многото медии, а неуспешната пандемична (или климатична) политика е напълно зависима от деградирането на придружаващите ги специализирани дисциплини - до един вид поезия на публичния дискурс: понякога отваряща очите за частна употреба, но и шокиращо чужда на „голямата картина“. 

Тук влиза в действие окончателно неразбиране за науката: предположението, че тя може да бъде радикална. По този начин тя можела да бъде чудесно интегрирана в изпитан от времето модел на преговори, който е погрешен на-късно от дебата за климата насам: има радикални искания, радикална защита срещу тях и след това разумен път към средата.

Науката обаче никога не е радикална, стига да не се разбира погрешно като политически участник, а да изчислява вероятностите от своите констатации. В случай на съмнение това само доказва, че средният път изобщо не е разумен в дългосрочен план по отношение на собствените цели: стабилност, просперитет и мир. Или да го кажем по-кратко: Всеки начин за намиране на средно решение, което да задоволи всички – и премиерът, и народът, и Алибегов, и лекарите, не е многообещаващ за завръщане към отвореното общество, което не гледа на продължаващите да се множат жертви от коронавируса като на просто една допълнителна щета.

В същото време вече е ясно, че раздразнените експерти често не успяват да комуникират правилно. Подвижните очи на Кристиян Дростен в Германия със шокиращото признание „Имам по-добри неща за вършене“ (от спора с журналисти, б. ред.), или на ген. Мутафчийски „Яко ще се мре“ или „Да не излизат!“ може да станат повод за мемета, за пораждане на пънк песни или щампи на тениски. Но всеки, който си мисли, че така или иначе става дума за арогантни луди, всеки, който се присмива на приносителя на лошите новини или създава удобна и добре звучаща полуистина от неговото послание, просто пропуска сериозната рамка.

Има ли решения?

В пандемичната обстановка от всичко това има два изхода: Или политиците ще успеят своевременно да превърнат новите препоръки на учените в успешна политика, в допълнение към настояването за възможно най-строгите ограничения за контакти.  Тогава бързото и гъвкаво индивидуално тестване ще направи многотоо глобални ограничения остарели, а конфликтът между правата на хората и защитата на животите ще бъде щастливо разрешен.

Или прозрачно политиците ще изместват собствените си претенции и цели: Тогава по-нататъшните огнища (и, почти автоматично, повечето смъртни случаи, свързани с тях) ще бъдат обрисувани като оправдани жертви при претегляне на интересите в полза на икономическите и образователните проблеми.

Във всеки случай електоратът може да вземе решение – в България в началото на април при изборите, а в Германия - в края на лятото на федералните избори, не на последно място в полза на една по-различна пандемична политика, която бързо разпознава размера на новите проблеми, вместо да губи време (неуспешно), намалявайки ги до рамката на изпитани във времето преговори. Може би би било хубаво дотогава да има партийно-политическа алтернатива за всички онези, които обикновено биха искали да се вслушат в посланията на учените и техните констатации, а не да следват политически мотивирани мерки и заповеди.