COVID тества българската здравна система

COVID пандемията подложи на безпрецедентен натиск здравните системи в цял свят. В България здравната криза, причинена от новия коронавирус, се оказа сериозен стрес тест за българската здравна система, показа редица дефицити в управлението на сектора и извади наяве стари проблеми, които дълги години не намират политическа воля за решение.

Очаквано кризата с Covid-19 постави на най-тежко изпитание болничната помощ в страната. И макар новопоявилите се проблеми в резултат на заразата да са сходни с тези в други страни и нито една здравна система да не е подготвена за реакция при подобна пандемия, тя още по-силно отвори пробойните на българското здравеопазване. Към познатите проблеми с недостига на медицински кадри, обърканото финансиране и липсата на електронно здравеопазване беше добавена липсата на цялостна единна стратегия за справяне със здравната криза.

Много болници, малко медици

Години наред основна критика към управлението на здравеопазването у нас е, че на територията на България има огромен брой лечебни заведения за болнична помощ, които надхвърлят нуждите на населението. Именно наличието на много болнични легла при подобна здравна криза щеше да е сериозно предимство, ако не съществуваше по-големият недостиг - този на медицински персонал - лекари, медицински сести, санитари.

Проблемът с недостига на медицински кадри „свети“ отдавна, а пандемията само го оцвети в червено. В критичната ситуация, при която много медици се заразиха с коронавирус, някои загубиха битката, други обяснимо отказваха да влязат в Covid отделенията поради рисковата си възраст, държавата прибегна до почти отчаяни мерки, призовавайки като доброволци студентите медици. И докато някои спореха дали трудът им трябва да бъде заплатен или не, младите лекари влязоха в Covid отделенията на закъсали болници в страната. Критична беше ситуацията в редица общински болници - в Свищов, Шумен, Търговище, Благоевград и много други.

Лечебни заведения на ръба

Лошият управленски подход към здравната криза прозираше още в началото на епидемията у нас, когато здравните власти насочиха лечението на пациенти с коронавирусна инфекция към големите болници в страната. Така ключовите за системата структури като УМБАЛСМ "Пирогов" и Военномедицинска академия поеха удара на най-тежките случаи на болни от коронавирус. 

И докато се въртеше дискусията как частните болници да се включат в битката с вируса, повечето общински болници се озоваха на ръба на колапса - много от тях са с малък на брой персонал, а и постоянно нарастващ брой на заразени медици.

На ръба на капацитета си се оказаха и Covid отделенията и в големи градове – Варна например. На фона на факта, че все повече пациенти се нуждаят от интензивни грижи заради усложнения от инфекцията, се очерта недостиг на легла за интензивно лечение. Друга болница – тази в Свищов, стана нагледен пример за кризата с кадрите в лечебните заведения. Там болните с коронавирусна инфекция се лекуваха от кмета - доброволец, който също се зарази. Разболя се единствената медицинска сестра, която близо месец сама са грижеше за пациентите в препълненото Covid отделение. В обгрижването на болните се включиха и лекари депутати, впоследствие и млади лекари доброволци. Подобна беше ситуацията в Шумен, в Разлог и на практика всички болници в малките градове. Но защо ескалира напрежението в системата? 

Липса на цялостна стратегия за справяне със здравната криза

Здравните власти се забавиха с адекватни мерки за защита на населението, с изработване на ясни алгоритми за болници, лекари, пациенти за действие. И въпреки че в разгара на пандемията беше назначен нов здравен министър - лекар, мениджър на голяма столична болница, управлението бе подсилено от общо пет заместник-министри във ведомството, стратегията за справяне с пандемията така и не беше публично разяснена.

Липсваше ясно комуникиран единен протокол за действие и към професионалистите, и към гражданите. Бяха забавени редица управленски решения, които да съдействат за бърза и ефективна медицинска помощ на нуждаещите се. Едва през есента, половин година след началото на кризата и в най-острия й период, извънболничната помощ беше включена в битката с епидемията. След като структуроопределящите болници бяха принудени да поемат удара на първата вълна болни и на практика капацитетът им бе изчерпан заради липса на достатъчно лекари, осем месеца след началото на епидемията беше решено в някои ДКЦ-та да бъдат разкрити Covid кабинети, както и фургони за тестване пред самите болници.

Късната реакция доведе до пълен хаос сред пациенти и лекари, които се лутаха между болниците, а линейките сновяха в търсене на свободни легла. Стигна се до няколко фатални случая, при които пациенти починаха, чакайки пред някоя болница. Споровете за капацитета на Covid леглата в лечебните заведения и отказът на частните структури да поемат лечение на пациенти с коронавирус допълнително усложни ситуацията.

В крайна сметка държавата успя до известна степен да овладее ситуацията, въвеждайки новите ограничения през ноември, за да не се претовари болничната система. Въпреки това високият процент заболеваемост остана, както и тъжната статистика за челно място на България по смъртност в Европа. Загубите са големи и заради жертвите от медицинските екипи. А можеше ли по друг начин?