Икономика на една ръка

От Константин Томов

"Може ли някой да ми намери еднорък икономист, моля", казал навремето Хари Труман, вбесен от навика на икономическите си съветници да му дават съвети от типа на "от една страна... но пък от друга страна..." (on the one hand... but on the other hand).

Днес мнозинството икономисти все повече напомнят шесторъки божества от някоя азиатска митология. Коронавирусът и реакцията на правителствата към него ги изправят пред небивало изпитание: как да предвидят последствията от нещо с толкова много неизвестни? Докога ще продължи пандемията? Ще се промени ли философията на властите за справяне с нея? Ще има ли бързо съвземане след края й - сякаш просто някой е натиснал за малко "пауза" на дистанционното и след това животът си продължава от същата точка? Или, напротив, тази ситуация ще отключи най-различни други кризи, след които дори Голямата депресия от 1929 г. ще ни се струва дреболия?

Никой не може да отговори на тези въпроси еднозначно. Прогнозите се простират в целия спектър от около 1% спад в глобалната икономическа активност до 10% спад в еврозоната и до 15% и повече процента спад в отделни държави като Испания (в България финансовият министър Владислав Горанов е в лагера на умерените оптимисти, предвиждайки свиване на БВП до 3%). Всички тези прогнози се правят с множество уговорки: ако карантината свърши преди лятото; ако еврозоната се договори за координирани действия; ако мерките за трилиони долари на правителствата стигнат до онези, които най-много се нуждаят...

Всички тези сметки и прогнози са изцяло погрешни. Големите икономически кризи не се предизвикват от реалните парични процеси или търговски потоци. Те се раждат в човешките глави. Ако мнозинството от хората повярва, че се задават лоши времена, лошите времена ще се зададат. Десетките хиляди български фирми, които съкратиха служители или работни смени още в края на март, не бяха усетили реалните ефекти от карантината - те го сториха заради песимистичните си очаквания за бъдещето.

Има предостатъчно основания да се опасяваме, че "коронакризата" ще отключи и множество други кризи. Дискусиите между лидерите в еврозоната как да се противодейства на щетите от затворената икономика се изродиха в поредния некрасив сблъсък между европейския Север и европейския Юг. Той съществува още от предишната криза, когато южните държави искаха помощ, а северните я отказаха или я оказаха в далеч по-ниска степен. Тогава локомотивът на еврото не се разпадна само защото ЕЦБ започна да хвърля с нарастващо темпо пачки в пещта и защото в повечето проблемни държави на власт бяха сговорчиви, евроцентрични правителства.

Сега нещата стоят по съвсем различен начин. Традиционната, Кейнсианска мъдрост настоява, че на подобни кризи се противодейства с увеличаване на публичните инвестиции. Само че държавите от Юга вече са притиснати между огромните си национални дългове, от една страна, и невъзможността да провеждат независима парична политика, от друга. В Италия например дори умерена намеса на правителството ще напомпа дълга от сегашните 135% от БВП до плашещите 150%.

Ако обаче южните правителства не се намесят достатъчно активно, икономиките им може да се свият до степен да не могат да обслужват дълговете си. Това би създало сред инвеститорите паника от евентуален дефолт или преструктуриране на дълга - и то не само в случая с Италия, но и с Гърция, Испания и дори Франция. Отказът на Севера да помогне само ще засили усещането на юг, че членството в еврозоната не носи ползи и ще даде власта в ръцете на евроскептичните партии. В същото време една отстъпка на Германия по въпроса вероятно ще означава края на правителството на Меркел и ще налее вода в мелницата на "Алтернатива за Германия".

За момента инвеститорите все още нямат реални основания за паника: 10-годишните италиански облигации са само с два процента над германските. Посланията от срещите на върха ще имат огромно значение за увереността на пазарите, а напоследък тези послания по-често вдъхват тъкмо обратното. Ако продължат в този дух, самото оцеляване на единната валута изглежда под въпрос.