Модели на финансиране на здравеопазването: Възможностите за България

Здравните системи по света са в постоянно състояние на реформа, като при страните с по-ефективни и по-ефикасни здравни системи тези реформи се базират на доказателства. В България процесът на реформа често е критикуван като лишен от цялост, непоследователен и характеризиращ се с противоречиви мерки. Нещо повече – резултатите от работата на системата се влошават въпреки постоянното увеличение на разходите за здравеопазване. Това води до напрежение както в обществото, така и в самия сектор.

Анализ на института за пазарна икономика (ИПИ) предоставя сравнително изследване на добрите практики за финансиране на здравната система. Анализът обхваща четирите основни модела на финансиране – бюджетно, здравноосигурително, здравнозастрахователно и чрез система от лични сметки, като представя силните и слабите им страни и прави предложения за реформи в България. 

(1) Системи на бюджетно финансиране: данъчно финансираните модели на здравеопазване са онези модели, при които над 50% от общите публични разходи за финансиране на здравеопазването се базират на общи данъци. За разлика от здравноосигурителните модели, в данъчно базираните липсва пряка връзка между приходите от данъци и правото на здравно обслужване. Те се характеризират с пълно покритие, финансиране на здравните услуги чрез общи данъци, управление на предоставянето на здравни услуги от държавата и относително ниски административни разходи. Налице са неравновесия в предлагането на услугите, които често водят до формиране на листи на чакащите. В анализа по-подробно са представени системите на Великобритания, Дания и Швеция.

(2) Системи на здравно осигуряване: здравното осигуряване е форма на финансиране и управление на здравните разходи чрез здравноосигурителни вноски въз основа на обединяване на риска. Здравното осигуряване противодейства както на финансовия риск като осигурява достъп до скъпоструващо лечение, което е непосилно за отделни лица, така и на здравния риск, като балансира между осигуряващите се и тези, които ползват здравните услуги. По този начин се осигурява едновременно финансова защита на здравноосигурените лица и сравнително справедлив начин за финансиране на здравните разходи, който позволява широк достъп до здравни стоки и услуги. Въпреки това приложението му не е лесно или праволинейно и редица страни с ниски доходи или слабо развити институции изпитват затруднения с управлението му, включително финансовото му управление, от една страна, и осигуряването на универсален достъп до здравни стоки и услуги, от друга. В ЕС най-известните здравноосигурителни модели от този тип са тези във Франция, Германия и Холандия, затова те са  представени по-подробно.

(3) Системи на здравно застраховане: здравните системи, базирани на доброволно рисково застраховане, също могат да се срещнат в някои страни, макар и почти никъде в чист вид. В Европа те не са популярни като системи за пълно финансиране на здравеопазването. Основният принцип при тях е, че всеки пациент сам преценява дали да се застрахова здравно и за какъв пакет услуги. Разходите под формата на рискова премия са индивидуални (съответно различни) и в повечето случаи зависят от здравословното състояние на пациента. При тях в общия случай покритието не е универсално, рисковото управление е децентрализирано, административните разходи са относително високи, типична е свръхупотребата на ресурси и високият общ разход за здравеопазване. В анализа са представени по-подробно системите на САЩ и Швейцария.

(4) Системи от лични здравни сметки: единственият представител на такава система е Сингапур. Там системата за финансиране на здравните разходи представлява комбинация от лична отговорност за здравето на осигурените лица чрез лична спестовна сметка за здраве и държавна подкрепа (под формата на държавни субсидии) за нискодоходните групи от населението. Освен задължение за здравно осигуряване, пациентите са задължени да доплащат и част от медицинските разходи над определена сума. Натрупаните средства по личната сметка на здравноосигуреното лице могат да бъдат използвани както от него, така и от членове на семейството му за покриване на разходи, свързани с хоспитализации, амбулаторна хирургия и някои извънболнични разходи, както и за разходи за здравно застраховане. Съществуват също така фондове за катастрофична застраховка, за медицинска социална защита и за дългосрочни грижи. За системата е типична високата лична отговорност за здравето и високата финансова култура, която позволява добро управление на ресурсите.

Анализът включва също така представяне на няколко класации и оценки на здравните системи по света, които могат да се използват за преценка на тяхното качество в сравнителен план. Тези класации ползват разнообразни методологии, отнасят се за различни периоди и включват различен набор от държави. Въпреки това, от тях може да се придобие обща представа за мястото на здравната система на България в сравнение със системите на други държави. Основният извод е, че в почти всички класации България заема ниска позиция, като слабото представяне се свързва повече с ниско качество на здравните услуги и слаби здравни резултати, отколкото с конкретния модел на финансиране на здравната система. В същото време правят впечатление добрите позиции на осигурителните модели, в които е налице конкурентен пазар. 

На база на направения преглед анализът прави подробни препоръки за това какво трябва да включва една бъдеща реформа в модела на финансиране на здравната система в България:

• Събиране и предоставяне в унифициран формат, позволяващ машинно обработване, на подробна информация за работата на всички нива в системата;

• Изготвяне на ясно дефиниран основен здравен пакет (ОЗП) от стоки и услуги, които се покриват от задължителното здравно осигуряване на база на анализа на предоставената информация и актюерски разчети;

• Оценяване на необходимите средства за покриване на разходите, свързани с ОЗП, както и приходоизточниците за финансирането им, включително задължителни здравноосигурителни и/или застрахователни вноски, финансиране от бюджета за групите, които се осигуряват за негова сметка, доплащания от здравноосигурените лица, социални плащания от бюджета за хора в неравностойно положение и т.н.;

• Създаване на условия за конкуренция при предоставянето на ОЗП в рамките на задължителното здравно осигуряване;

• Въвеждане на медицински и финансови стандарти, съгласувани със заинтересованите страни;

• Изграждане на цялостна информационна система, която да осигури прозрачност и възможност за контрол на работата на здравната система; за целта

• Ограничаване на ролята на държавата до изготвяне на рамката за работа на сектора.