ИПИ: Дебатът около образованието се сведе до битовите му проблеми

През последната седмица темата за образователната реформа отново надигна глава, при това с две интересни предложения – удължаването и преструктурирането на учебната година и вземането предвид на уседналостта на родителите при записването на деца в училищата. Въпреки че тези теми определено си заслужават обсъждането, те доста успешно преместват фокуса на дискусията от много по-тежките и дълбоки проблеми на системата на училищно образование.

Това пише в анализа на Адриан Николов от екипа на Института за пазарна икономика.

Идеята за уседналост на родителите е по-простата и еднозначна от двете – с две думи, приоритет за записване в училище ще получават онези първокласници, чиито родители не са променяли своя постоянен или настоящ адрес в близост до училище през последните три години, след тях – тези, които не са правили това от една година.

Предвид това, че между училищата има чувствителни разлики в качеството на преподаване, тази мярка би следвало да избегне струпването на голям брой кандидат-първокласници в по-добрите училища и да сложи край на практиката с фиктивното прехвърляне на адресни регистрации няколко месеца преди кандидатстването в името на записването в по-добро училище. Целта всъщност е да се даде възможност на родителите да записват без трудности децата в най-близките до тях училища.

Предложението като цяло ще облекчи до известна степен натиска и проблемите, пред които са изправени училищата във всяка кампания по записването на нови ученици. То далеч не остава обаче без негативни ефекти – от него са наказани най-вече онези, които живеят под наем, и по тази причина по-често сменят жилищата си, и ще бъдат принудени да вземат предвид приоритизирането на децата им в училищния прием; същото важи и за онези, които предпочитат децата им да учат близо до работните им места.

Освен това, новите ограничения няма да прекратят „търговията“ с адресни регистрации, а само ще я изтласкат назад във времето, тъй че да може да измине тригодишният период. Отделно, нарушава се и конкуренцията между училищата, която поне на теория води до повишаване на качеството на предлаганото в тях образование, тъй като кръгът на потенциалните ученици които могат да привлекат, се стеснява.

Не е за пренебрегване и добрата почва за корупция, която изискването за уседналост дава.

По-добри и предпочитани училища винаги ще има и съответно, ако не могат родителите да запишат детето там по законовия начин, те ще търсят варианти да го направят по „другия начин”.

Почти всички, които имат малки деца в София, знаят за вторите начини да се запише дете в ясла или градина, ако не е прието през официалната система. Е, същото ще бъде с училищата – вероятно единствено мащабът на явлението и „цената” на записването просто ще станат по-големи с новото изискване за уседналост.

Измененията в дължината на учебната година, от която предложилите я се отказаха доста бързо, са доста по-малко еднозначни. Основната им цел е съкращаване на училищните занятия в най-студените дни на зимата, когато често училищата са в „дървена ваканция“, и образователен процес бездруго не тече. Беше предложено и учебната година да започва с две седмици по-рано, по примера на редица европейски държави. Дългата лятна ваканция води до забравяне на наученото през предходната учебна година и съответно - нужда от дълъг преговор в началото на всяка година.

На пръв поглед, предложението изглежда доста добро – повече учебни дни биха позволили разгръщането на учебното съдържание и повече упражнения върху преподаваната материя, както и спестяването на разходи за отопление през зимата и заобикаляне на дървените ваканции.

Не се вземат предвид обаче проблемите, до които би довело ученето през лятото – посещението на училища, които не са климатизирани и обитаеми в големите жеги, както и нуждата от реформиране на настоящите учебни програми, за да се употреби спечеленото време. Възпрепятства се и възможността на по-големите ученици за лятна заетост, тъй като свободното им време вече няма да е три пълни месеца. Тези проблеми обаче далеч не са незаобиколими, стига реформата да е съпроводена както с изменения в учебните програми, така и с методи за съчетаване на заетостта и училището при най-големите.

Просто удължаване на учебната година и разместване на ваканциите (повече зимна, пролетна и междусрочна за сметка на по-малка лятна) няма как да решат фундаменталните проблеми на училищното образование – тежък и неразбираем материал, изключително теоретични знания (част от които - крайно ненужни за съответната възраст), скучни учебници, които могат да откажат и най-любознателното дете, постоянно препускане през материала и свръхнатоварване на децата и т.н., и т.н.

По-дългата учебна година само би дала възможност за още от същото – безсмислено стоене в училище и натоварване на децата с ненужни знания, които те „изтриват” при първа възможност. Т.е. ако промяната в учебната година не върви ръка за ръка с изчистване и „приземяване” на учебните програми, адаптирането им към съответната възраст, повече интерактивност в преподаването и самостоятелност на учителите, по-добре да не се случва.

Реформите в образованието намериха своето място и в новопубликуваната управленска програма на правителството. Предлаганите в нея реформи обаче са доста неясни, а вероятността да доведат до положителни промени не е особено голяма.

Говори се за изменяне на модела на финансиране на училищата, но за тази работа Министерството на образованието и науката неотдавна си даде четиригодишен срок, т.е. резултати няма как да чакаме скоро. Остава и заявката за удвояване на заплащането на учителите до края на мандата – безспорно важна стъпка за привличане и задържане на образовани и способни хора в професията, но сама по себе си тази промяна надали да доведе до по-добро качество на образованието, ако не е съпроводена с фундаментални промени в образователните стандарти, учебното съдържание и методите на преподаване.

Похвално е намерението на управляващите да развиват и акцентират върху професионалното и дуалното образование.

Съобразяването на образованието с нуждите на работодателите и на пазара на труда, съчетано с придобиване на практически умения от учениците още в училище е цел, която би могла само да подобри резултатите на системата на професионално образование.

В момента, обаче, дуалното образование, което пилотно тръгва в България, няма много общо с дуалното образование в редица западноевропейски страни, където тази система работи успешно от години.

В България децата в дуално образование „тъкат на два стана” – те трябва хем да покрият всички изискванията за средно образование (като техните връстници в общообразователните училища), хем и да придобиват практически опит чрез работа. Това ограничава тяхната възможност да се фокусират върху избраната професия и да започнат да навлизат в нея още от първите си години в избраната професионална гимназия.

Най-значителният проблем на дебата около образованието през последната седмица обаче е, че той се отклонява значително от важните реформи, които са наистина необходими за обръщане на негативните тенденции, които наблюдаваме днес.

Най-общо, ключовите реформи са три.

Освобождаване на учебните програми – понастоящем отделните училища и учители имат прекалено ограничена възможност да изменят учебното съдържание, програма и подход, за да се съобразяват с потребностите и възможностите на учениците си. Унифицираният подход обаче води до учебен процес, който не е съобразен или подходящ почти за никого.

Реформа на финансирането – интегрирането на измерител на качеството на образование в метода на финансиране на училищната система е необходимо, за да се създаде мотивация за подобряване на постиженията и оптимизиране на училищната система. В противен случай ще продължи неефикасното финансиране без стремеж за подобряването на качеството.

Създаване на интерес към учителската професия – сред най-тежките проблеми на образователната система е застаряването на преподавателите и липсата на интерес към професията сред по-младите. Увеличаването на заплатите е важна първа стъпка, но надали ще е достатъчно за тази цел – необходимо е чувствително подобрение на условията на труд, както и реформи в специалностите, насочени към подготовката на педагогически кадри.

Преди предприемането на тези три стъпки, всички други опити за реформи биха имали най-вече козметичен ефект. По тази причина е необходими и дебатът да се върне именно към тях.