Икономическата сага около тютюна: държавата срещу частната собственост

През последните седмици традиционно се разгоря сагата с тютюнопроизводителите и изкупните цени на тютюна у нас. По темата се изговори много, за пореден път имаше протести на производители, затворени пътища и ултиматуми. Политическите реакции по темата бяха противоречиви, но неизменно насочени към регулация на сектора. Правилно ли е това, какви ще са ефектите от такива мерки и ще се окажат ли те ефективни за справянето с проблема - вижте в анализа на Кузман Илиев от BrainWorkshop Institute. Ако и вие имате коментар по темата, изпратете ни го на info@investor.bg!

Протестите на родните производители на ориенталски тютюн срещу „несправедливите цени” и забавеното изкупуване на тютюна от изкупвачите/търговците се оказаха отличен и нагледен лакмус за икономическите идеи, политическата философия и въобще светогледа на политическата „каста” у нас.

Либералната ДПС, например, излезе с декларация за „връщането на държавата в сектора”, изразявайки готовност за извършване на промени в Закона за  тютюна и тютюневите изделия. Тези промени включват краен срок за започване на изкупната кампания; създаване на регистър за фирмите изкупвачи; държавни експерти-оценители и въвеждане на държавни стандарти за оценяване на суровината.

„Трябва да има регулация при изкупуването на тютюна, която да включва минимални изкупни цени и начален и краен срок за изкупуване на продукцията” -  това са думи не на кой да е, а на министъра на земеделието и храните проф. Димитър Греков.

Тютюнът бил приоритетен отрасъл за икономиката ни, производителите не получавали „справедлива цена” и още, и още. А според Алиосман Имамов либерализацията на пазара на тютюн е една от най-големите грешки. „В много държави изкупуването на тютюна е изключителен държавен монопол” – цитат от последния.

За контекста да припомним, че секторът беше относително либерализиран с промени в Закона за тютюна през 2011г., въпреки че националното доплащане, сиреч субсидията, остана, като за 2014 г. ще е около 100 млн. лв.

Атаката срещу частната собственост

Тезата ни гласи, че всички тези предложения за мерки и промени в закона влизат в разрез с икономическата логика, нарушават правата на частна собственост на икономическите субекти у нас и не постигат целта си – подобряване на финансовото състояние и доходите на производителите на ориенталски тютюн.

На практика държавата в случая се меси като трета страна между двамата участника в пазарния процес, който би следвало да е доброволен и на база съгласието на двете участващи страни - производители и изкупвачи.

Забележете, че основната презумпция, която като че ли стои зад мерките, е: като че ли тези т. нар. „фирми изкупвачи” нямат частна собственост върху активите и капитала си; очевидно нормотворецът счита, че собствениците на фирмите не разполагат с изконното си право да решат кога да купят дадена стока и услуга, дали въобще да я купуват, или просто да сменят предмета си на дейност, да ликвидират бизнеса си, с една дума всичко в рамките на правата на хора, обединили активите и капитала си в търсене на бизнес възможност.

В търсене на справедливата цена

„Справедливата цена”, за която бленуват политиците, като понятие е лишено от смисъл и представлява откровен абсурд. Цената е съотношението между парите, които даден купувач на пазара е готов да размени за стоката, която в неговата скала на предпочитанията стои по-високо от тази сума. И, обратно, продавачът предпочита парите пред стоката, която продава, а самото различие в предпочитанията прави възможна размяната.

Само там, където тези две индивидуални скали на продавач и купувач (а в пазара те са на агрегирано, съвкупно ниво) се срещнат, само там има размяна, а актът е доброволен и двустранен – стига двете страни да го извършат без външна силова принуда. Самият акт на размяна е доказателство, че цената е „справедлива” с оглед на обективната дефиниция на справедливостта, касаеща и двете страни в процеса на размяна.

Цената  на всяка стока, изразена в пари, може да спада, както спада всяка цена в икономиката.

Първо, от страна на самото икономическо благо. Било заради слабото му търсене или твърде обилната реколта или повишена ефективност (предлагане). Второ - от страната на парите. По-силни предпочитания на икономическите агенти към кешови баланси или кризисно свиване на паричното предлагане, тоест свиване на т. нар. „ценово равнище”, наричано още дефлация.

Никой, най-малко държавата, не може да гарантира стойността на дадено икономическо благо. Нещо повече: никой няма монопол върху пазарната стойност на продукцията си – или това, което другите са склонни да платят за нея. Всеки може да си сложи каквато иска цена, но за да се реализира на пазара стоката или услугата, другата страна в размяната следва да е съгласна да я заплати.

Единственото, което даден производител притежава, е частна собственост върху самата стока. Съотношението между парите и стоката се променя в зависимост от пазарните движения.

Недоволството от ниските изкупни цени на производителите е разбираемо, но надали някой, който продава дадена стока - труд, тютюн или телефони - би се радвал на решението на другите граждани да не купуват стоката му или състоянието на добива да не отговаря на  предварителните му очаквания.