Експерти: Проблемите на европейските банки са шанс за българските

Продажбата на активи в Източна Европа не е непременно проблем. Не всички банки имат проблеми с капитала и ако някои продават, други ще купуват. Това може да доведе до консолидиране и засилване на банковия сектор като цяло в Европа и в Източна Европа в частност. Когато ирландските банки фалираха и разпродадоха чуждите си активи (включително БАКБ), това не е довело до влошаване на положението, а точно обратното - навлизане на нови собственици в местните банки и засилване на капиталовите им позиции. Но ирландският случай е краен, много други банкови системи искат да запазят пазарния си дял в Източна Европа, защото регионът предлага много потенциал. Неслучайно никои, дори гръцките банки, не са обявили намерения да продават в България. Това е краен сценарий за тях, а не първа опция.

Едва ли. Проблемът не е в липсата на финансиране, а в това, че няма икономически целесъобразни проекти, т.е. такива с положителна нетна настояща стойност (NPV). Последното от своя страна е следствие от високата изискуема норма на възвращаемост от инвеститорите, включително от банките, т.е. от високия риск. Тук се изкушавам да отбележа, че въпреки ниския бюджетен дефицит и сравнително ниско данъчно облагане, рискът, съответно банковите лихви, не падат, напротив - очакванията са за тяхното увеличаване. Принципът е ясен, по-високи лихви водят до по-малко инвестиции.

Според мен изнасянето на пари в чужбина от банките ще продължи, но с доста по-слаби темпове. Все пак банките поддържат сравнително доста ликвидни активи, които не им носят нищо, т.е. влияят негативно на рентабилността им. В крайна сметка едва ли ще се стигне до ситуация, при която депозитите от резиденти ще са повече от  кредитите за нефинансови институции и инвестиционните портфейли на банките. Мисля също така, че това е и главен приоритет на БНБ, а именно да не допусне „изнасяне” на пари от местни депозити в чужбина.

Накрая, банките у нас не могат да правят „продажби на пожар” (fire sales) защото просто няма пазар, т.е. ще трябва да подаряват активите си. Представете си само банките да продават ипотечни кредити или потребителски, секюритизирани в облигации. Кой ще ги купи в страна с липса на финансов пазар и сериозна намеса на държавата в икономиката, т.е. в условията на силно ограничена конкуренция и слаба икономика?

Петко Вълков, изпълнителен директор на УД БенчМарк Асет мениджмънт:

Смятам, че на банковия сектор в страната още преди 2-3 години се наложи да разчита на вътрешни източници на финансиране. Последвалата депозитна борба бе свидетелство за това. Фондовете от чуждестранните банки-майки пресъхнаха, а вътрешното кредитиране бе ограничено. Ограничаването на ръста на кредитирането също така бе естествен процес, произтичащ както от липсата на нови инвестиционни проекти, така и продължаващото намаляване на нивото на задлъжнялост на корпоративно ниво.

По отношение на изтичането на капитали смятам, че през последната година БНБ следва доста активна политика по надзор на банковата система и налагане на контрол по отношение на капиталовата адекватност. В тази насока на размисъл смятам, че интензитетът на изходящи капитали е до известна степен ограничен.

Георги Ганев, икономист и програмен директор в Център за либерални стратегии:

По някаква причина анализът на блогъра от FTи на японската банка Номура се гради на допускането, че продажбата на български банки от един техен чуждестранен собственик на друг е заплаха за българската икономика. По никакъв начин не става ясно какъв е моделът, въз основа на който тези анализатори градят хипотезата си. Не е ясно защо продажбата на един печеливш и добре управляван и регулиран актив, какъвто са всички търговски банки в момента в страната, от един собственик на друг, непременно е заплаха за икономиката и за нейните перспективи. Използва се фразата „продажба на пожар“, но не става ясно по какъв начин този пожар е във или засяга самата България. Очевидно е, че се визира Гърция или евентуално Италия, но тогава пожарът е в Атина или в Милано, не в София. Онзи пожар там по никакъв начин не прави съответните български банки по-нерентабилни, с по-лоши перспективи или капиталово по-неадекватни или по-зле регулирани и надзиравани, отколкото са в момента. Вече многократно български банки са сменяли собствениците си, някои са минавали през многократни преструктурирания и в нито един от тези случаи не е имало влошаване нито на състоянието им, нито на представянето им на пазара.

Единственият смислен въпрос в цялата история е, дали ще се намерят купувачи, които очевидно не могат да дойдат от самите страни от ЦИЕ и пак ще трябва да са чужденци. Елементарният отговор на това питане е, че когато самата стока е очевидно добра всичко е въпрос единствено на цена. При достатъчно ниска цена ще се намери купувач, при това много бързо. А дали тази достатъчно ниска цена ще помогне на банката майка да си угаси пожара е, отново, незасягащ България въпрос.

В заключение, гледан откъм България и нейният вече доста наситен банков опит, този тип анализи не могат да прозвучат особено убедително и задълбочено, най-малкото трябва да се аргументират доста по-добре, преди да им хванем вяра.