Владимир Пожарашки: Работохолизмът често е начин за прикриване на тревожност

Да отбележим най-ясните симптоми – дългото миене, чистофайничество, скъперничество, свръхразпиляност или свръхподреденост. Може ли този симптом да е нещо като "говоренето на провокативни неща", като обсесивната мисъл е "трябва да блеснеш с нещо", а страхът да е от малоценност, незначителност, че си никой?

Всеки иска да „е“ нещо, но малцина го умеят, малцина живеят автентично. Виждате ли колко малка дума от една буква, а ако се замислите, съдържа всичко стойностно в себе си. Когато човек „е“, той не върши имитации, защитни и ритуални действия, не му е нужно да „блесне“, не говори много, защото е автентичен, тоест - съответен на самия себе си. Той просто „е“ и това само по себе си е най-голямата тежест. Многото изкривява същността на това „е“, защото е излишно. Онзи, който „е“, живее с прости категории като: красиво, достатъчно, смислено, нужда, обич, смирение, труд, любознателност, творчество, радост, възхищение и др. Там няма нищо сложно, всичко е просто, позитивно и конструктивно. Така болестите с тяхното страдание показват нашата собствена незрялост и са поканата от Живота да съзреем, за да го живеем стойностно, позитивно и автентично.

Пишете че хората с ОКР имат проблеми с поставянето на граници и с т.нар. здравословна агресия. А ако използваме думата "дистанция" вместо "граници", какво би могло да се случи? Например каква дистанция да спазваме от родителите, приятелите и т.н. По-скоро може би другите избират дистанцията вместо ОКР болните. Например - не желаете да виждате някого често, но той ви се „лепи". Или не искате да говорите по дадена тема, но не правите дистанция с думи или спокойно излизане?

Моля, разбирайте думата „граници“ като понятие, обобщаващо всички видове „очертания“ на личното ни пространство. Имаме жизнено важна нужда от тях, за да съхраним способността си да допуснем нужното и желаното и да ограничим ненужното и нежеланото. Всяка клетка от тялото ни го прави. Даже в крайните варианти границите са нужни понякога, за да опазим достойнството си, индивидуалността си и целостта си. Ние, българите, имаме проблем с това. Да, това важи и за хората с натрапливия тип тревожност.

И към въпроса Ви относно дистанцията. Дистанцията е част от умението да поставяме граници. Има хора и неща, които ако не дистанцираме, ни навреждат. Изборът на степен на дистанция на всяко нещо в живота ни е жизнено важен. Границите се поставят едностранно и всеки е отговорен към себе си да ги определи, след което да се договарят двустранно, ако е нужно. Само аз мога да очертая границите си или да приема нечии. Изборите ми ме правят свободен, неизборите ми отнемат свободата.

Относно родителите, у нас - в България, родителите си мислят, че са родители цял живот. Родител е роля, която позволява висока степен на близост с цел подкрепа, грижа, възпитание и други, но започва със зачеването и завършва на 18-20 годишна възраст. Още нещо - с напредването на възрастта тя е редно да намалее. Редно е родителят постепенно да се дистанцира, за да се извърши процеса на индивидуализация на „детето“. Моля, не възприемайте понятието дистанциране крайно, а в степени. След двадесетгодишна възраст дистанцирането е важно да се увеличи, за да поеме младият човек живота си в собствените си „ръце“. В противен случай хората продължават да живеят в старите роли родител-дете, които вече не съответстват на възрастта им, а това объркване на границите пречи на житейската реализация на живота на всички.

Казвате че ОКР обвиняват себе си и другите (главно родителите) и постоянно премислят. Може би се чудят колко да отмъстят, ако някой ги е обидил със 100% и не са реагирали, а се чудят как да му го върнат тройно. Но ако винаги връщаме тройно "по улиците ще ходят само хора без глави", както казват старите хора. Тоест "връщанката" включително срещу себе се трябва да е може би 20%. А например след войната между Германия и Франция колко е било връщането? А след войната на Русия и Украйна колко трябва да е?. Едно време е било око за око, зъб за зъб. При ОКР обаче може би има желание за "връщане" око за две, зъб за чене?

Хората с този тип тревожно разстройство имат много задържан гняв, но го обръщат към себе си. Много добри и чувствителни хора са, но за другите, не за себе си. Рядко искат да наранят някого, най-често към себе си са лоши.

Колкото до „връщането“ на лошото на принципа „око за око, зъб за зъб“, това е принципът на първичната, агресивната справедливост. Това е принципът на джунглата. Ако претендираме да живеем в общество, е нужно да преосмислим този принцип в принципа на трансформация на взаимоотношенията към мир и любов. Това е един от огромните приноси на Христос в цивилизацията. Учел е, че ако те ударят от едната страна, да обърнеш и другата. С това, поемайки удара, поставяш под въпрос агресивността, разрушителността, и се появява възможност за трансформация, за трансцедиране от по-низш към по-висш начин на общуване, който е позитивен, мирен и конструктивен.