Владимир Пожарашки: Работохолизмът често е начин за прикриване на тревожност

Пишете че хората с ОКР често будуват през нощта, например гледат филми, отказват се от училище и работа и искат да се изолират, а мързелът им е голям. Пишете, че по-лесно лекувате ОКР от мързел. Как се лекува мързелът?

Въпроси с нелеки отговори. Хората с този проблем се чувстват по-спокойни и така защитени през нощта, когато останалите заспят. Ако тенденцията за „скриване от света“ се засили, може да се стигне и до изолиране вкъщи. Може да станат мързеливи, но първичното е страхът, а мързелът се развива вторично, ако дълго си стоял бездеен. Тогава идва страхът от несправяне, а и навикът да не се прави нищо градивно. Трудно се работи с тези проблеми. Нужно е да се прицелим в страховете, като подкрепим, стимулираме, помогнем да се появи действие или поне опити за такова в началото. И най-важното е човекът да бъде мотивиран. Няма ли импулс, няма движение. Добър стимул е въпросът: „Искаш ли да живееш?“. Но не мисля, че нещата са толкова лесни. Нужни са е много топлота, упорство, търпение, време, усилия, подход и силното желание да помогнеш, да стимулираш към живота.

Аз лично имам доста от предпоставките, да не кажа всичките, но тъй като едно време в малките градове се занимавахме и с цепене на дърва, риене на сняг и други, а и защото заминах да уча в друг град на 17 и половина. Явно, както казвате, животът е най- големият лечител. Може би обаче жителите на големите градове нямат моя късмет?

Жителите на големия град имат много лесни придобивки, а бързото и лесното изкривяват, даже „развращават“, ако са прекалени. Мой приятел го каза най-добре по повод сина си и това, че той много го критикува, дава на баща си акъл и се държи с него даже понякога надменно. Веднъж, чувайки поредната порция упреци от сина си пред мен, се обърна и ми каза: „Позволява си да гледа отвисоко и да е велик, защото е израсъл на „рамената ми“. Оттам се вижда може би по-надалеч. А аз съм израснал на улицата и нямаше кого да държа отговорен, справях се сам. Ще го видим нататък като се отдръпна“. Да, животът ни сваля „на земята“ и имаме нужда от това, за да „пораснем“ истински.

Все пак за човек, който вечно е имал тревожности като мен, а вероятно и другите хора имат тревожности, книгата беше полезна. Видях цялата линия от страховете - през мислите до действията. Затова Ви питам - за кого е полезна книгата?

Доста хора с натрапливости вече споделиха, че им е дала разбиране, помогнала им е да се „подредят“ в някакъв аспект, припознавайки се в някои текстове. Различно е. Колеги психотерапевти ми споделиха, че четат и подчертават и препрочитат. На практика за тях книгата представлява не просто разбиране за натрапливата тревожност, но дава и идея за терапевтична стратегия. Студенти по психология ми споделиха, че я оценяват като учебник. Радвам се, че мога да съм полезен и нямам претенции. Огромният процент от книгата е професионалният ми опит и наблюдения, заключения, класификации, схеми. Споделям от сърце.

Пишете че съвременният свят е много предпоставящ ОКР със своите реклами и т.н. Например FOMO или страха от пропускане, пораждат натрапчивите мисли "да се отчета и аз с екзотична екскурзия като съседа“ и заминава нанякъде, без да съм сигурен, че е моето. Правилно ли наредих поредицата страх -мисъл -действие?

Предпочитам по-широко обяснение. Живеем във все по-напрегнат, по-конфронтационен тип свят - все по-забързан към успех и печалби, по-състезателен, по-изискващ, по-очакващ още и още, по-недоверчив, а топлотата, обичта, смирението, търпението и вярата са безгрижно изоставени. Натрапливостта е защита, а се защитаваш тогава, когато не се чувстваш сигурен, застрашен. Тя е израз за тревожност, а тревожността не е обикновен, а екзистенциален страх, тоест че не се справям с живота - дали ще се справя и как ще се справя.

Да отидем на ниво общество. Ако ОКР е черно-бяло мислене, виждаме, че и нашето и чуждите общества се поляризираха по много теми (например САЩ за абортите, за оръжията, за сътворението на света), че чак Капитолия беше нападната. Това ОКР на обществено ниво ли е?

Благодаря, че засягаме темата за черно-бялото мислене! При хора с натрапливости се наблюдава психичната незрялост на този феномен с множество вътрешни конфликти. Да си в крайна оценка на нещата от живота – само черна или само бяла, е незрялост. Нищо в света не е черно или бяло, а вариации на различни по степен комбинации от двете. За съжаление, светът върви към поляризация, а това означава конфликти. Човешкият свят е в психичен регрес според мен.

За мен беше интересно за прочета, че хората, събитията в живота и т.н. не са черни и бели а всички са сиви. Доколкото разбрах, един близък човек може да ти откаже няколко пъти различни неща и това не го прави черен, защото други пъти се е съгласявал. Това прави този човек сив. Ние като че ли сме свикнали когато някой ни разочарова, "да го зачеркваме" образно казано?

Моля, не ме разбирайте съвсем директно. По-скоро когато наричаме някого „Сив“ имаме предвид, че е „безцветен“. Като коментирам, че светът не е черно-бял, имам предвид, че всеки от нас има у себе си и плюс и минус, разбирайте цветност между крайните цветове - бяло и черно. Това не го прави „сив“, а просто нещата не са крайни. Между бялото и черното има много други цветове. Бялата светлина съдържа в спектъра си целия цветен спектър – всички цветове, пълното присъствие, а черното (тъмнината) е нищото, отрицанието, липсата на светлина. Черно-бялото виждане е едно ограничено, незряло детско виждане, че например този е добър, а онзи е лош. Никой не е само добър или лош, а добър в едно, лош в друго и всичко е в степени. Зрелият човек може да оцени смесено нещата, като така ги опознава по-точно и тогава не атакува „лошия“, а лошото у него, а подкрепя доброто. Ние, българите, имаме много да се учим по тази тема.

Анорексия, ОКР, работохолизъм... Едно време тези неща имало ли ги е (преди 500 г.) или това са модерни болести и ще става ли все по-зле?

Да, имало ги е, просто в съвременния свят има много повече интелигентност да се опитваме да дефинираме проблемите. Ние не откриваме света, просто го опознаваме по-добре и така порастваме.

Казвате, че има все повече "самота" - както отдалечаване от себе си, така и от другите. Че не чуваме вътрешния си глас. А може би чуваме прекалено много гласове, на родители, на рекламите, на негативните новини, на модата.... Едно време е било лесно - баща ти е рибар и ти си рибар, баща ти е земеделец и ти ставаш земеделец, сега има необятен избор и като че ли се объркваме?

Хубав въпрос. Човешкото същество еволюира, развивайки индивидуалното съзнание, а това е нелесен процес. Възникват много въпроси с отговори, налагащи промени. Хората не обичат промените. Самотата е част от развитието на индивидуалността. Да си индивид означава да си отделна част от цяло. Това е нужно, за да намериш себе си и да го изживееш това Себе.

Обществото, от негова страна, „прожектира“ върху нас самото себе си, като сбор от стари разбирания. То се опитва да ни накара да сме като него, да живеем по неговите правила, условности. Обществото не е виновно, че го прави, то се съхранява. Вариантът „Баща ти е земеделец и ти ставаш земеделец“, който споменавате, не носи конфликти - по-ясно и спокойно е. Няма да отидеш по-далеч от родителя си и това е сигурност за индивида и обществото. Да живееш автентично обаче изисква смелостта да си задаваш въпроси и да намериш отговори, които ще те отведат до място и същност (Себе си), които са ти непознати и затова - плашещи.

Малко хора тръгват по „пътя на героя“, както го нарича Джоузеф Кембъл или към самоактуализация, както нарича процеса Ейбрахам Маслоу. Всъщност е описано в много философски учения и религии и е тяхна цел. Да намериш и живееш себе си е приключение и реално всички, които започват да работят със себе си, са в началото на този път. Това е истинският път на личностното израстване, на индивидуална зрелост. Всичко друго е имитация. За съжаление, имитациите днес се срещат много.