Как военната мощ еволюира през последните години?

Еволюцията на военната мощ е една от най-важните, макар и подценявани геополитически промени в съвременния свят. През XX в. военната сила беше в компетенциите на големите държави. Машините доминираха на бойното поле, а производството на тези машини, материалите, които ги захранваха, и боеприпасите, които те използваха, изискваха достъп до сложни заводи и огромни количества суровини.

Това, от своя страна, изискваше огромен брой работници, както и жилища и храна, необходими на работниците, за да функционират. Икономика от такъв мащаб трябваше да произвежда голям брой кораби, самолети, танкове и всички други видове военни материали, дори и да изисква функциониращи икономики извън военната икономика, които да осигуряват основните жизнени потребности и в идеалния случай да поддържат националния дух, пише в цитиран от БГНЕС свой коментар за Geopolitical Futures Джордж Фридман, международно признат геополитически прогностик и стратег по международните въпроси, основател и председател на изданието. 

Бойните полета са черните дупки на потреблението. Всяка нация може да построи самолет или танк или да изпрати човек на смърт, но войните се печелят от нации, които могат да построят огромен брой самолети и танкове и да заменят унищожените от врага - да не говорим за попълването на постоянния поток от загинали войници.

Малките нации не можеха да водят война с висока интензивност, защото нямаха необходимите ресурси за това. Тогава определението за велика сила беше държава с голямо население, селскостопанска система, която го изхранва, и минерална база, която може да го въоръжи. Като се имат предвид смъртните случаи и щетите, които врагът може да нанесе, ключът към военната мощ беше броят на населението и неговите ресурси. В идеалния случай то трябваше да бъде значително, а ресурсите му да бъдат разпръснати така, че победата на врага в един регион да не означава победа във всички региони, коментира още Фридман.

Също толкова важно е, че по време на война успешните държави се нуждаят от технически опит. Самолетите, военните кораби и танковете трябваше да бъдат планирани и построени, а проектите се нуждаеха от постоянно усъвършенстване в отговор на техническото развитие на врага. Това означаваше, че великите сили разполагаха с голям брой технически специалисти, които по своята същност бяха дефицитни.

След Втората световна война само Съединените щати и Съветският съюз имаха потенциала да водят война като велики сили. (По-късно към тях се присъедини и Китай.) Преди войната по-малките сили като Германия, Обединеното кралство, Франция или Япония също можеха да се смятат за велики сили, но в крайна сметка те или губеха, или участваха в съюз.

През изминалите години военните технологии претърпяха огромно развитие. Някога е било необходимо да се докара 40-тонен танк на 2000 мили разстояние, за да се доставят 40 или 50 килограма експлозиви на вражеска позиция. Първата атака на британските бомбардировачи е била толкова неточна, че германците не са можели да разберат коя е британската цел. Корабите не можеха да виждат по-далеч от хоризонта, където можеше да се крие вражески флот. Трябваше да бъдат изстреляни специални самолети, просто за да виждат в дълбочина.

Парадоксално е, че колкото по-примитивна е системата, толкова повече ресурси са необходими за нейното поддържане. Колкото по-наясно е със заобикалящата я среда и колкото по-точно е насочването, толкова по-малък е разходът на средства. Например спътник може да предостави информация за местоположението на врага, а автоматизираните системи за вътрешно насочване на боеприпасите могат да нанесат точен удар. Има нови спътници, които принадлежат към нов клас. В резултат на точността силите се нуждаят от по-малко боеприпаси. Концентрацията на човешка сила се премества от активното бойно поле към управлението на разузнаването и бързо обновяващите се технологии. Войната вече не се нуждае от масово население, нито от масово потребление на суровини.

Това има значителни геополитически последици. Малките и дори много малките държави могат да водят война, особено срещу по-стари модели армии, които нямат прецизността и обхвата на новия клас държави. Тези малки държави преминават от зависимост от дълбочината към зависимост от времето. Колкото по-голяма територия имаше една държава, толкова повече възможности имаше тя да се разпръсне. При нововъзникващия модел на война, колкото повече време имат, за да реагират на опасностите, толкова по-ефективни са те. Това не е толкова отделна еволюция, колкото набор от еволюции - от разузнаване в космоса до автоматично насочвани оръжия с голям обсег на действие и автоматизирани противоракетни системи.

Най-ясно можем да видим тази еволюция в Израел. Разчитаща първо на френски, а след това и на американски оръжия, израелската армия вече разполага с родни възможности, които (по ирония на съдбата) може да продава на други. Те са разработени на принципа, че излагането на войските на риск е възможно, но рядко събитие, като същевременно се използва безпилотна сила като доминиращ елемент на стратегията. Израел е стигнал най-далеч в тази стратегия, но тя може да се види и на места като Обединените арабски емирства и Сингапур. В резултат на това всеки от тях притежава международна политическа власт, далеч надхвърляща това, което можеше да се очаква от него през предходната епоха. Новите технологии дават възможност на малките сили да се ангажират с много по-големи мощности. Ядрото на силата са технолозите, които поддържат и модернизират системите - малка част от необходимата работна сила, според старото определение за велики сили.

Разбира се, пилотираните военни сили остават незаменими. Но преминаването към нов начин на мислене е в ход. Израел има поразително голямо регионално влияние, но неговата технология не може да се защити напълно срещу могъществото на великата сила от последната епоха. Поддържането на една култура, докато се създават нови, предизвиква кризи между културите - и в рамките на бюджетите. Новата технология е готова за експлоатация, но сама по себе си все още не е проверена.

Все пак еволюцията е в ход, а това означава, че определението за велика сила ще трябва да се промени. Русия очакваше да победи Украйна с по-стари оръжия. Това не се е случило, поне засега. Русия трябва да развие своята армия. Това ще направят и другите големи велики сили, ако искат да имат ефективни войски. Няма изначална причина те да не могат да се развиват, но размерът им вече не е решаващ. По-малките нации могат да се превърнат във велики сили - решителни и опасни, заключава Джордж Фридман.