Ако фалитът на криптоборсата FTX и последвалият криптосрив ни показаха нещо, то е, че този път ситуацията все още не е по-различна, когато става дума за финансовия сектор и риска, пише асоциираната редакторка на Financial Times Рана Форухар.
Продуктът в основата на настоящия срив на пазара може да е високотехнологичен, но подробностите за това как стигнахме дотук отразяват много аспекти на финансовата криза от 2008 г. и други периоди на финансови спекулации като дотком балона или дори навечерието на пазарния крах през 1929 г.
Да започнем с катализатора на кризата. FTX едва ли е „твърде голяма, за да фалира“, но както при банките в кризата с ипотечните кредити, вътрешна търговска компания, Alameda Research, правеща непрозрачни сделки, бе тази, която натисна спусъка. Обикновеното кредитиране или маркетмейкърството ставазт скучни; изкушението за по-голяма печалба, и съответно риск, чрез търговия става голямо.
Това, че Alameda беше в състояние да прави своите криптосделки на платформата FTX, потенциално възползвайки се от информация, с която другите търговци на платформата не разполагаха, също ни кара да се замислим за начините, по които големите банки могат да търгуват, например суровини, но също да купуват физическите стоки, които се търгуват, което по същество им дава преференциална информация.
Този вид конфликт на интереси излезе на преден план преди няколко години по време на скандала с натрупването на алуминий от Goldman Sachs през 2013 г. Той се шири и в арената на технологичните платформи, където компании като Amazon действат едновременно като платформи за търговия и доставчици на собствените си стоки.
Но това е още по-проблематично във финтех пространството, което смесва целия риск от сложните финансови трансакции с алгоритмичната непрозрачност на Big Tech (технологичните гиганти – бел. прев.)
Това е особено вярно за криптопазара, където стоките, които се търгуват, са напълно отделени от реалната икономика. Как може инвеститорът да надникне в такава черна кутия?
Макар че FTX търгуваше в дигиталното пространство, нейната смърт беше изцяло аналогова. Веднъж щом стана ясно, че компанията е в затруднение, имаше класическо оттегляне на депозити. Инвеститорите във FTX искаха да изтеглят 5 милиарда долара, но платформата имаше само 900 милиона долара в продаваеми активи спрямо 9 милиарда долара пасиви. Това само по себе си е непростимо.
Като се има предвид, че FTX е борса, теоретично нямаше причина (освен лошата преценка), поради която тя не трябваше да държи достатъчно средства, за да върне 100 процента от парите на своите клиенти във всеки един момент.
Но криптоиндустрията не е единствената част от финансовия сектор, която обича да държи възможно най-малко капитал срещу рисковете на ежедневния бизнес. Големите банки в САЩ днес държат около 13 процента капитал срещу активите си (което означава заеми) в сравнение с 8 процента през 2008 г., като упорито лобират тези капиталови изисквания да бъдат облекчени.
Някои регулатори са склонни да стане на тяхната с надеждата, че банките ще успеят да подкрепят по-добре пазара на ДЦК в САЩ, който се нуждае от купувачи в ерата на търговско и валутно отделяне по света. Няма значение, че САЩ вероятно ще влязат в рецесия и че инвеститори като Пол Зингър предупреждават за предстояща пазарна среда, различна от всичко, което сме виждали след Голямата депресия.
Всичко това сочи към по-голям въпрос: за какво всъщност е цялата тази спекулативна търговия, независимо дали в крипто, или деривати?
Има ли изобщо някаква връзка с традиционната роля на финансовата индустрия, която е насочване на продуктивни спестявания към продуктивни инвестиции? Или основно се движи около съществуващи активи (реални или виртуални) в затворен цикъл на финансиализация, който до голяма степен облагодетелства малка шепа богати трейдъри?
И ако е второто, защо продължаваме да го позволяваме? Изглежда, че има малка социална полза от него.
Това е въпрос, който е особено релевантен за пазарите на частни криптовалути. Подкрепям усилията на централните банки за създаване на държавни цифрови валути, които в крайна сметка ще създадат по-ефективна и продуктивна финансова система, пише авторката. Но идеята, прегърната от много поддръжници на криптовалутите, че частните дигитални монети по някакъв начин са страхотен хедж за света след количественото облекчаване, в който разхлабената монетарна политика и фискалните стимули заедно ще създадат още по-мащабна инфлация, винаги ми се е струвала донякъде несъстоятелна. Щеше ли някой да търгува с тези неща, ако не бяхме в края на дългия цикъл на лесните пари?
Отговорът изглежда е не, като се има предвид, че сега виждаме домино ефект от проблеми с криптоактиви - от близнаците Уинкълвос, които бяха принудени да спрат тегленията от своята програма за криптокредитиране, до проблемите в други големи кредитори като BlockFi и множество други криптоброкери и хедж фондове.
В още един паралел с минали финансови кризи, дори одитните групи, които трябваше да проверяват счетоводните книги на такива институции, изглеждат нестабилни, което не е изненада, като се има предвид, че счетоводните правила за криптовалутата са в най-добрия случай повърхностни. Както при кризата от 2008 г., липсваха както регулиране, така и отговорност на частния сектор. Официалният банков сектор и още повече банките в сянка успешно убеждават държавните служители от десетилетия, че са „специален“ сектор, способен да управлява риска, който другите не могат.
Защо продължаваме да позволяваме на такива очевидно спекулативни балони да се надуват и спукват? Може би защото финансовите алхимици са толкова добри в продаването на своята кауза на политиците. Преди компанията му да се разпадне, основателят на FTX Сам Банкмън-Фрийд беше голям донор на демократите и беше ангажиран в значителна офанзива за влияние във Вашингтон, предназначена да легитимира криптото. Както винаги, парите и властта са двете страни на една и съща монета.